Колин Декстър - Поздрави от рая

В последната част на тази малка проповед гласът на Морс стана хладен и равен като снега, който Сара Джонстън бе видяла тази сутрин. Самата тя, седейки мълчаливо на рецепцията, бе доста обезпокоена от новодошлия, и най-вече от резкия му тон. Но слуховете гласяха, че намереният в Пристройка 3 труп бил с ужасно обезобразено лице. И тя бе успокоена от факта, че в полицията бяха оценили сериозността на престъплението и бяха изпратили човек от висшите служители в Отдела за криминални престъпления. Обаче той беше обезпокояващо странен, този мъж с пронизващи настоятелни очи — очи, които отначало и напомняха за по-фанатизираните политици като Бен, или Джоузеф, или Пауъл, както ги бе виждала по телевизията — очи, които изглеждаха некомуникативни и невиждащи, очи отправени към някакъв далечен и въображаем хоризонт. И все пак, не бе съвсем така и тя го разбра, когато след първоначалния си гняв той я погледна така прямо и дръзко в очите, че за момент тя можеше да се закълне, че ще и намигне.

Човекът, когото в последните три дни бе видяла три пъти!

Бе влязъл още един мъж — човекът с гърбицата, когото тя бе видяла по-рано. В очите на Сара той също бе от най-странните представители на човешкия род. От тъжно спуснатите краища на тънките му устни под ъгъл от 45 градуса висеше цигара, а няколкото кичура на правата му черна, сплъстена на върха на жълтеникавото му теме коса биха накарали доста хора да предположат, че е скромен предприемач. (Колкото и да е странно, през петнадесетте години, в които те се познаваха — и уважаваха — Морс неизменно се бе обръщал към полицейския лекар на малко име, докато докторът винаги се обръщаше към Морс по презиме.)

— Бях тук преди час — започна лекарят.

— Медал ли искате, или какво? — каза Морс.

— Вие ли водите следствието?

— Да.

— Е, тогава идете да огледате. Ще бъда на разположение, когато ме повикате.

Вървейки непосредствено зад Биниън, Филипс и Луис Морс тръгна към пристройката, но насред пътя се спря и се взря в огромния подемен кран, разперен на около петдесет метра над земята, като че ли за благословия или пък за проклятие, насочено към едното или другото крило на постройката, между които се намираше.

— Не биха могли да ме накарат да върша тази работа, Луис — каза той, докато погледът му се рееше към нестабилната конструкция на върха на сградата, където се предполагаше, че трябва да седи някакъв оператор.

— Не е и необходимо, сър. Тези неща могат да се задвижват и от земята. — Луис посочи платформата, само на около два метра над земята, от железния под на която под различни ъгли се подаваха ръкохватки на лостове. Морс поклати глава и извърна очи от кабината на крана към кръстосаната желязна мачта, която се чернееше на фона на прихлупеното тъмно небе.

Те влязоха през страничната врата на пристройката, където Морс огледа наскоро застлания с килими коридор, простиращ се на десетина метра пред него, чийто край бе обозначен с дъски, заковани (не много професионално) напряко на един отвор, през който след време щеше да се минава към входното фоайе. Морс се разходи до края на коридора и погледна през временните прегради към отвъдното пространство, където по наскоро циментирания под бяха разхвърляни разнебитени греди върху двойки червени тухли. От строителните дейности се бе напластил тънък слой прах по повърхността на около метър навътре от завършената част на партера на пристройката и ясно се виждаше, че скоро никой не е влизал или излизал оттам. Морс се обърна и известно време оглеждаше късия коридор, по който бяха дошли, както и следите от множество кални обувки (сред които и техните) по тъмночервения килим, който за Морс бе почти толкова неприятен, колкото и репродукцията на късния Реноар „Голите сред тревите“, която висеше на стената от дясната му страна.

Както стоеше там, все още озъртайки се назад към страничния вход, той забеляза простата география на пристройката. От коридора се излизаше през четири врати: отдясно бяха номера 2 и 1, а точно срещу 1 бе номер 4; а зад тясното и незастлано е килим стълбище (временно затворено, но без съмнение водещо към все още недовършения първи етаж) бе вратата с номер 3. От това, което бе разбрал по-рано, Морс таеше малка надежда да снеме някакви уличаващи отпечатъци от пръсти от дръжката на вратата на последната стая, която по всяка вероятност бе вече пипана от Биниън, а може би и други. Все пак, той погледна към дръжката с известна надежда, а също и към триъгълната бележка, която все още висеше на нея.