Колин Декстър - Мръсницата е мъртва

М-м-м…

Морс продължи да подчертава със синя химикалка разнообразните и най-любопитни препирни, които съдебният репортер на „Оксфордски дневник“ бе сметнал, че си струва да запише:

— Ще пийнеш ли нещо? (Олдфийлд)

— Не, нямам желание! (Блоксъм)

— Той вече си свърши работата с нея тая вечер и аз ще направя същото, иначе ще я…! (Олдфийлд)

— Проклета да е и да върви по дяволите тая жена! Нищо не мога да направя, ако се е удавила! (Олдфийлд)

— Рече, че ще го напраи одеве и сега сякаш го е напраила баш, както трябва. (Масън)

— Дано м-та к-ва се пържи в ада! (Олдфийлд)

— Проклета да е тая жена! Какво знаем за нея? Щом като е искала да се удави, защо ние трябва да си имаме всичките тия неприятности? (Таунс)

— Ако той ще свидетелства срещу нас, то ще е за друго, не за жената! (Олдфийлд)

М-м-м…

Макар и цитирани произволно, непоследователно, неподредени хронологически, тези извадки от процесите особено засилиха по-раншното убеждение на Морс, че това не са коментари, които човек би очаквал да чуе от убийци. Нормално се очакваше известна доза срам, угризения, страх — да! — дори в някои случаи тържествуване и ликуване вследствие извършеното деяние. Но не — не! — не и бушуващите гняв и ненавист, непрекъснато изпитвани от лодкарите в часовете и дните, след като Джоана бе срещнала смъртта си.

И в заключение имаше още един важен пасаж в показанията, който полковникът не беше цитирал. Очевидно твърдението бе на Олдфийлд: в около четири часа през онова съдбоносно утро лодкарите всъщност настигнали Джоана — последната в състояние на силно умствено разстройство — като той и Масън успели да открият местонахождението й само благодарение на изтерзаните викове, с които зовяла името на съпруга си: „Франкс! Франкс! Франкс!“ Освен това, твърди Олдфийлд, той всъщност успял да я убеди да се върне на корабчето, въпреки че признава, че доста скоро тя отново скочила на брега (отново!), за да поеме пак пеша по утъпканата пътека за теглене на корабите. После, според Олдфийлд, двама от тях, той и Таунс тоя път, пак слезли на брега, където срещнали друг потенциален свидетел (споменатия в книгата на полковника Доналд Фавант). Но на лодкарите не им повярвали. По-специално тая втора среща на пътеката послужила за унищожителни нападки от страна на обвинението: в най-добрия случай това са обърканите спомени на безнадеждно пияни умове, а в най-лошия — измишльотини на закоравели убийци! Да! Точно тоя тип коментари през цялото време безпокояха чувството на Морс за справедливост. Като полицай той имаше само основни познания по английско право, но бе пламенен привърженик на презумпцията за невинност до доказване на противното. Това бе основен принцип не само на действащия правов ред, а и на естествената справедливост…

— Удобно ли ви е? — попита Айлийн, като автоматично опъна гънките на чаршафите.

— Мислех, че смяната ви е свършила.

— Тъкмо си тръгвам.

— Глезите ме.

— Обичате да четете, нали?

Морс кимна:

— Понякога.

— Най-много от всичко ли обичате да четете?

— Ами предполагам, че понякога повече обичам музиката.

— Значи, ако четете книги и грамофонът е пуснат…

— Не мога да се наслаждавам и на двете едновременно.

— Но най-много обичате тия две неща?

— Като изключим вечеря на свещи с жени като вас.

Айлийн поруменя, бузите й изведнъж станаха червени като на умиращия полковник.

Преди да заспи тая вечер, Морс плъзна ръка в нощното шкафче и си наля малко скоч; и докато бавничко посръбваше, светът изведнъж му се стори не чак толкова лошо място…

Когато се събуди (по-скоро беше събуден) на следващата сутрин (неделя), той се изуми, че бе му отнело толкова време да прозре една очевидна истина. А обикновено скоростта на мисловните му процеси не изоставаше от тази на светлината.

Същото важи и за кръстословиците, нали? Седите и размишлявате все по-дълбоко и по-дълбоко върху някое непонятно обяснение и не стигате до никъде. Отдръпнете се обаче по-назад! — и още по-назад! — и отговорът ще закрещи с подигравателно тържество. Онези обувки, разбира се… обувките, в които дълго се бе взирал и всъщност не бе видял.