Колин Декстър - Мръсницата е мъртва

В събота сутринта на 11 юни 1859 година Джоана Франкс, понесла два малки куфара, се сбогувала с мисис Ръсел от „Рънкорн Теръс“ и се отправила с една баржа от Ливърпул към Престън Брук, северната крайна спирка на канала „Трент и Мърси“, който бил открит преди осем години. Тук тя взела една от експресните („летящи“) 2 2 „Летящите“ лодки пътували през цялото денонощие с двоен екипаж, работещ на смени, като конете, които ги теглели, се сменяли на определен период по каналите. лодки на „Пикфърд и компания“, която заминавала за Стоук-на-Трент, и Фрадли и оттам по ковънт-рийския и оксфордския канал, следвайки основния воден път — Темза — до Лондон. Цената — шестнадесет шилинга и единадесет пенса, била значително по-ниска от цената на железницата Ливърпул — Лондон, пусната двадесетина години по-рано.

Джоана имала дребна, изключително привлекателна фигурка и била облечена в тъмносиня рокля с бяла кърпа около врата и жакардово копринено боне с ярка розова панделка. Дрехите й може да не са били съвсем нови, но не били евтини и в тях Джоана изглеждала наистина много спретната. А и също много съблазнителна, както скоро ще открием.

Капитанът на баржата „Барбара Брей“ бил някой си Джак „Кресльото“ Олдфийлд от Ковънтри. Според по-сетнешните показания на колегите му лодкари и други негови познати той поначало бил добра душа, непосредствен, гръмогласен самохвалко. Бил женен, но бездетен, четиридест и две годишен. Останалите членове на неговия екипаж били: тридесетгодишният Алфред Масън с псевдоним Алфред Брадъртън — висок, доста изпит мъж, женен, с две малки деца; Уолтър Таунс с псевдоним Уолтър Торолд — двадесет и шест годишен, неграмотен, син на работник във ферма, напуснал родния си град Бенбъри в Оксфордшър десетина години преди това, и един юноша — Томас Уутън, за когото до нас не са достигнали никакви сигурни данни освен вероятния факт, че родителите му произхождали от Илкестън в Дърбишър.

„Барбара Брей“ отпътувала от Престън Брук в 19.30 часа, събота, 11 юни. При Фрадли, в южния край на канала Мърси, тя успешно преминала шлюзите и в 22.00 часа в неделя, 19 юни тя заплувала безшумно в източната част на канала „Ковънтри“ и се установила на курс, почти изцяло в посока юг, който щял да я отведе в Оксфорд. Пътуването дотук било изненадващо леко и имало много малко или по-скоро нямало никакви предизвестия за трагичните събития, отредени на „Барбара Брей“ и нейната самотна пътница — дребната, стройна и привлекателна Джоана Франкс, чиито дни вече били преброени.

След като изчете тези няколко страници, Морс се улови, че си отбелязва наум няколко въпроса по един-два от по-маловажните пункта и че изпитва някакво смътно подозрение по един-два от важните такива. Тъй като не му се искаше да разваля печатния текст с писания по полетата, той нахвърли няколко бележки на гърба на листа за болничното меню, оставен (по погрешка) в чекмеджето му.

Стилът на полковника бе донякъде претенциозен — малко прекалено цветист за вкуса на Морс, и все пак нивото на повествованието бе далеч над средното за този вид литература — е приятен изказ, пресметнат да породи в повечето читатели полусъзнателен стремеж да стигнат до „Част втора“.

Измежду най-забележимите черти на стила му бе влиянието на „Елегия, написана в един църковен двор“ на Грей — стихотворение, несъмнено заседнало на гърлото на автора от програмата на някое не дотам известно училище, оставило му един доста меланхоличен поглед върху човешката съдба. Но имаше и някои добри находки и Морс бе готов да даде висока оценка на онзи епитет „надтелесно“. Но много му се искаше да има до себе си своя най-верен литературен спътник — речника „Чеймбърс“, защото макар често да бе срещал думата „кочияш“ в кръстословиците, не беше сигурен какви точно са задълженията му, а и „жакардовото“ боне също не бе съвсем ясно, нали така?

Като става дума за стил и писане на книги, старият Донаван (първия мъж на Джоана) трябва да е бил много сведущ. В края на краищата той е „намерил издател“ за своето велико произведение. А и с изключение на последните години от своя живот този грамотен ирландски фокусник е привличал, както изглежда, тълпите навсякъде между Кройдън и Бъртън-на-Трент… Той сигурно е притежавал някакъв чар, този „мъж с много качества“. „Най-великият човек на света“ може би е леко прекалено, но известна мегаломания е навярно извинима в рекламата на един тъй разностранен талант.