Колин Декстър - Мръсницата е мъртва

Хайде, заспивай, Морс!

В 7.30 часа сутринта, след като закуси с едно единствено сухарче и прекалено малко полумаслено мляко без захар, за да го натопи, Морс със задоволство отбеляза, че ембаргото „НИЩО ОРАЛНО“ е вече вдигнато и си сипа чаша вода с удоволствието на получил свободата си заложник. Същата сутрин го очакваха още рутинните измервания на пулса и кръвното, утринен тоалет с помощта на преносим леген, смяната на чаршафите, донасянето на кана с прясна вода, малък флирт с Фиона, купуването на вестник „Таймс“, чаша бульон от жизнерадостната Вайълет и (слава Богу!), никакви провинения пред болничната eminence grise 1 1 (фр.) — Сиво преподобие (бел. Ред.) .

В 10.50 часа сутринта цяла кохорта генерали и редници в бели престилки наобиколи леглото му и се зае да изследва как напредва неговият обитател. Най-висшият генерал, след като хвърли бърз поглед по картона му, огледа пациента малко накриво.

— Как се чувствате днес сутринта?

— Струва ми се, че още няколко седмици ще поживея благодарение на вас — отвърна Морс с отблъскващо раболепие.

— Вие споменавате тук някои подробности за навиците си в пиенето — продължи консултантът, очевидно невпечатлен от щедрата признателност.

— Да?

— Пиете много. — Мнението бе поднесено като констатация.

— Считате, че това е много ли?

Консултантът затвори картона с въздишка и го върна на Неси.

— От дългия си стаж в медицинската професия, мистър Морс, съм научил, че съществуват два вида статистики, които могат да бъдат пренебрегнати по всяко време — статистиката за сексуалните подвизи на болните от диабет и капацитета за пиене на чиновниците от средния ешелон в страната.

— Аз не съм диабетик.

— Ще станете, ако продължавате да изпивате по бутилка уиски на седмица.

— Е, все пак не всяка седмица.

— Искате да кажете, че някоя седмица пиете по две. В погледа на генерала се появи леко пламъче и той махна ръка на свитата си да се отправи към леглото на немощния Грийнъуей, а самият той приседна на леглото на Морс.

— Вече опитахте ли го?

— Кое?

— Тази хартия е много издайническа, от мене да го знаете — онази, тънката.

— О!

— Днес вечерта недейте — разбрахме ли се?

Морс кимна.

— И още един съвет от мен. Изчакайте, когато старшата сестра не е на смяна!

— Тя жив ще ме одере! — промърмори Морс. Консултантът го изгледа някак особено.

— Е, след като го казвате вие, така е. Но аз съвсем не това имах предвид, не.

— Нещо по-лошо ли?

— Тя, може да се каже, е най-страховитата вещица в професията, но не трябва и да се забравя, че е родена на север.

— Не съм сигурен, че…

— По всяка вероятност (консултантът се наведе и зашепна) — по всяка вероятност тя ще дръпне паравана и ще настоява да делите наполовина!

Морс изведнъж се почувства щастлив в болницата и след двадесет минути, отделени на вестник „Таймс“ (изчетен до писмата включително, а кръстословицата — решена), той огъна с една ръка кориците на „Синият билет“ и като се настани удобно на възглавниците, започна „Първа глава“.

— Хубава ли е книгата?

— Горе-долу! — Морс небе усетил приближаването на Фиона и сви небрежно рамене, като стисна силно кориците с лявата си ръка.

— Как се казва?

— Ами… „Синият… Синият град“.

— Криминален роман, нали? Мисля, че майка ми май я чете.

Морс кимна с притеснение.

— А вие четете ли доста?

— Четях, когато бях млада и красива.

— Значи днес сутринта, така ли?

— Седнете!

Морс се наведе напред, докато тя оправи възглавниците с няколко леви крошета и десни прави и си замина.

— Прекрасно момиче, нали? — Този път очевидният факт бе съобщен не от Луис, а от Грийнъуей, сега вече доста възстановен, потънал в книга, чието заглавие не бе скрито за ничий поглед — „Векът на парата“.

Морс прибра своето четиво възможно най-незабележимо в шкафчето — то и без това не оправдаваше надеждите.

— „Синият билет“ — заглавието е „Синият билет“ — обади се Грийнъуей.

— Моля?

— Сбъркахте заглавието — „Синият билет“, не „град“.

— Така ли? О, да! То… аз въобще защо ли се мъча да го чета…

— По същата причина, поради която и аз вероятно. С надеждата да има тук-таме секс по страниците.

Морс се засмя победен.

— Но не оправдава много очакванията — продължи Грийнъуей с притеснително отчетлив глас. — Дъщеря ми носи понякога такива книжки.

— Тя ли беше жената… снощи?

Събеседникът му кимна.

— Библиотекарка е от осемнайсетгодишна — вече дванадесет години. Последните шест е все в библиотеката „Бодли“.