Колин Декстър - Мръсницата е мъртва

— О, боже мой! — промърмори Морс (за втори път тази вечер). Преди някоя и друга година той вероятно би се замислил дали да не покаже настоятелност и да се пребори с тези неразбираеми глупости. Но днес вече не. Спирайки само за момент, за да се почуди на налудничавостта на издателя, позволил подобни помпозни многословия въобще да стигнат до печатницата, той затвори обемистия труд, твърдо решен никога повече да не го отваря.

Както се получи, той щеше да наруши това мигновено решение съвсем скоро, но за момента шкафчето му обещаваше нещо много по-привлекателно — порнографската книжка с меки корици, която Луис (Бог да го благослови!) бе вкарал тайно в отделението.

Една жълта светкавица през лъскавата корица обещаваше на читателя „изпепеляваща страст и първична чувственост“ и това твърдение бе подкрепено от снимката на една великолепна едрогърда красавица, правеща слънчеви бани на един златен плаж на някой от островите в южните морета, напълно гола, ако се изключи наниза туземни мъниста около врата й. Морс разгърна книгата и прегледа (този път малко по-бавно от предишния) още един параграф за вечерта. И незабавно вниманието му бе завладяно от решителния, кристален английски стил, който би спечелил палмата на първенството при всяка съпоставка с провлачените, замъглени социологически брътвежи, на които току-що се бе натъкнал.

Тя изплува от басейна и започна да разкопчава прилепналата о тялото си мокра блуза. И докато се занимаваше е нея, младите мъже наоколо до един затаиха дъх и в безмълвен, но оглушителен хор настояваха — умоляваха я да се съблече бързо и докрай, а очите им бяха приковани в кърминено обагрените върхове на тънките й чувствени пръсти, които сега се плъзнаха в блузата и тъй бавно, тъй възбуждащо откопчаха още едно копче…

О, боже мой! Морс употреби това възклицание за трети път тази вечер и този път то печелеше по сила на чувството. Той се облегна на възглавницата с усмивка на задоволство, запазил за себе си перспективата да прекара на другия ден един-два прекрасни, вълнуващи часа. Кориците лесно можеше да се огънат назад, а за него не би представлявало кой знае каква трудност да си придаде временно изражение на студент богослов, изучаващ стиховете на някои от по-малко известните пророци. Но каквото и да се случеше, шансът главният инспектор Морс изобщо нявга да се информира в подробности относно престъпленията и съответните наказания през XIX век в графство Шропшър падна под нулата.

За момента поне във всеки случай.

Той постави „Синият билет“ обратно в шкафчето, върху „Везните на несправедливостта“ — и двете книги сега лежаха върху дотук пренебрегваната „Убийство в Оксфордския канал“ — тъничката брошура, публикувана частно с благословията на Обществото за историята на Оксфорд и графството.

Докато Морс бе на път да задреме отново, мозъкът му бе зает с мисълта, дали в параграфа, който току-що бе прочел, имаше само една правописна грешка.

В два часа през нощта неизбежното се случи, но за щастие Морс успя да привлече за миг вниманието на сестрата, докато тя прелиташе през тъмните отделения подобно на идола на милосърдието — Флорънс Найтингейл. Шумът от дърпането на завесите на паравана му се стори достатъчен да събуди дори и смъртник, но никой от останалите пациенти като че ли не помръдна, а сестрата — прекрасно момиче! — се справи идеално.

— Аз нямам представа изобщо как се пъха нагоре това нещо — призна Морс.

— Не нагоре, а отстрани — прошепна Айлийн (така се казваше момичето) и без ни най-малко притеснение му обясни как точно би се справил е подобна криза един опитен пациент. После, след като го остави с половин руло тоалетна хартия и твърдото обещание да се появи отново след десетина минути, тя изчезна.

Всичко приключи — с помощта на малко топла вода и бързо пръснат ароматен освежител за въздух. Уф! Благодарение на това неземно създание не бе и наполовина толкова неприятно, колкото се бе опасявал, и когато Морс й се усмихна е благодарност, му се стори, че очите й изразяваха нещо, което излизаше отвъд границите на служебните задължения. Но Морс би решил, че вижда подобен израз дори и да го няма, защото той бе от онзи тип мъже, за които малко фантазия е абсолютно необходима, така че въображението му последва стройната Айлийн, докато тя елегантно се отдалечаваше — ръст метър и седемдесет, доста височка всъщност, около двадесет и пет годишна, със зеленикави, бадемови очи, деликатни черти, високи скули, нито следа от пръстени по ръцете. Тя изглеждаше тъй добре, тъй здрава в бялата си униформа е тъмносиня гарнитура!