Уейлънд Дрю - Уилоу

— Внимание! — извиси се гласът на Вонкар. — приберете се по домовете си и пазете децата, защото може и други зверове да са се устремили насам!

— Мимс! Ранон! Тръгваме си! — Разтревожен и уплашен, Уилоу ги поведе към дома. По пътя съзнанието му беше изпълнено от грозни и страшни картини. Отдъхна си едва когато видя Кайя да храни детето край прозореца на малката им къща.

— Слава Богу! — възкликна той и я прегърна. — Слава богу, че всичко е наред!

— Защо, Уилоу? Какво се е случило?

— Едно огромно куче връхлетя събора и уби няколко души.

— О, не!

Уилоу поклати глава, като си хапеше устните.

— Знаех си аз! Знаех си, че нещо отвратително ще се случи! — Кайя взе детето на ръце и каза:

— Мислиш ли, че тя е причината?

— Малката не е виновна, разбира се, но всичко стана заради нея. Трябва незабавно да я занесем пред Съвета. Всички трябва да знаят. Освен това Великият Заклинател ще ни каже какво да правим.

— Страх ме е, Уилоу — прошепна Кайя.

— О, Кайя, и мен ме е страх, но не можем да стоим просто ей-така, уплашени. Трябва да действаме, да направим нещо, нали деца?

— Точно така, татко — отвърна Ранон.

— Хайде да вървим, тогава.

Кайя уви детето в шала си и малкото семейство се отправи към селото.

— Когато си дойдеш, татко, аз ще съм нарисувала много картини за теб — каза замислено Мимс.

— Стига глупости, момичето ми. Аз никъде не отивам. Просто ще покажем малката на Великия Заклинател и това е.

— Много картини, татко, по една за всеки ден — продължи Мимс, сякаш без да чува думите му.

Всички бързаха за събранието в най-голямата и най-стара сграда в Долината. Хората вървяха смълчани и внимателно избягваха трупа на убитото куче. Докато семейство Угфуд пристигне, залата вече беше почти пълна и Великият Заклинател беше седнал на трона си. Той слушаше с притворени очи нещо, което Барглекат с приглушен и напрегнат глас му обясняваше. Откъслечни фрази и думи достигаха до ушите на Угфуд.

— … хълмове на юг… Кой знае още колко? Според мен…, каквото търсят да им го дадем… Нелвини загинаха!

Друг един от съветниците се изправи и каза:

— Кучето беше само един знак. Знак за още по-лоши неща, които ни очакват. Може би суша, може би чума, кой знае? Аз съм съгласен с Префекта Барглекат. Трябва на всяка цена да намерим нещото, което търсят или причината, водеща нещастието насам. Ако се окаже, че виновникът е между нас, ще го хвърлим в ямата за назидание!

Хората зашумяха одобрително. Само Уилоу се сви в дъното на залата, а Кайя стисна силно ръката му.

Великият Заклинател се изправи и залата утихна.

— Уилоу Угфуд! — строго прозвуча гласът му.

Уилоу преглътна и вдигна ръката си.

— Тук съм.

— Излез напред.

Направиха му път и той бавно и неохотно тръгна с малката в ръце. В това време Мегош застана до Кайя и децата.

— Ти искаше, нещо да ми кажеш, Уилоу. Какво беше то? — попита Заклинателят.

Уилоу се поклони и с мъка проговори.

— Моите деца, Заклинателю… всъщност аз… Ние намерихме едно бебе на реката.

Хората отново възбудено зашумяха. Вълшебникът вдигна повелително ръка, за да успокои духовете, а след това бавно я постави върху главицата на детето.

— Това дете е Дайкини — каза той меко. — Но има нещо, което…

— Чухте ли това? — извика Барглекат и скочи на крака. — Дайкини в нашата долина! Ето какво е търсил звярът! Трябва да се отървем от него! Да им го върнем!

— Не може така — възпротиви се Уилоу, — те ще го убият.

Малките очички на Барглекат злобно заблестяха.

— Ха! Намерил се кой да ни дава съвети! Ние трябва да пазим нашите деца, а не чуждите. Освен това един Дайкини повече или по-малко за нас не е от значение.

— Не говори глупости, Барглекат! — чу се ясният глас на Вонкар.

Много от хората не споделяха несъгласието на война, обаче. Те бяха достатъчно изплашени, за да не подкрепят Барглекат. Някои дори сърдито размахваха юмруци. Великият Заклинател изпадна в транс. Очите му се обърнаха, устата му леко се отвори и за известно време изглеждаше, като че ли ще изчезне. Беше станал леко прозрачен и Уилоу можеше да вижда през него. После той бавно се върна към реалността, вдигна високо ръцете си и хората постепенно утихнаха и се приготвиха да чуят неговите думи.

— Това дете е необикновено — започна драматично Заклинателят. — Не мога да ви кажа всичко за нея, защото не виждам края на дългото й пътешествие, но повече приказки, че ще дадем това или някое друго дете на кучетата няма да има.