Уейлънд Дрю - Уилоу

— Добър ден! — поздрави той.

— Добър ден, Велики Заклинателю! — отговориха хората в един глас.

Барглекат и другите съветници се поклониха дълбоко.

Той беше много стар и много малък. Косата и брадата му бяха къдрави и съвсем бели, като почти скриваха лицето му. Сините му очи грееха ясни и чисти. Носеше малка бродирана островърха шапчица и наметало, украсено със звезди, които блещукаха и трептяха. В дясната си ръка държеше жезъл, в чийто горен край блестяха две златни крилца и череп на бухал.

— Готови ли сме? Готови ли сме? — попита той малко объркано и зашеметено. Така ставаше всеки път, когато се появеше. Някои казваха, че току-що се събужда, други — че долита от безкрайното пространство.

— Готови сме, Велики Заклинателю — казаха съветниците.

— Да започваме тогава. Нека излязат кандидатите.

Тази година те бяха само трима.

— Угфуд! — учуди се Барглекат и разпери широко ръце. — Угфуд избран за кандидат? Това шега ли е? — той се засмя високо, но никой не се присъедини и Заклинателят го накара да замълчи с властен поглед.

Слънцето огря трона и изпитанието на тримата кандидати започна.

— Великата Мистерия — каза Заклинателят, като ги гледаше строго — е живителната сила на всемира, а вълшебството е пътят към нейната енергия. Вълшебството не е магия, не е занаят. Нито пък е мисъл или знание — той се наведе напред н втренчи сините си очи в тримата смълчани мъже пред себе си, Уилоу се почувства разколебан и сам. Гласът ставаше все по-дълбок и изразителен. — Забравете всичко, което знаете или мислите, че знаете. Трябва ви само вашата интуиция, само собственото ви чувство кое е право и кое не. Отговорете сега! — Заклинателят вдигна дясната си ръка, сгъна палеца си и посочи четирите си пръста.

— В кой пръст се съдържа силата, която ще ви позволи да овладеете енергията на всемира?

Очевидно объркан и смутен първият кандидат избра показалеца.

— Следващият! — извика Заклинателят, като недоволно клатеше глава.

След доста двоумене вторият кандидат избра кутрето.

— Следващият! — отново извика Заклинателят явно разочарован.

Беше ред на Уилоу. Притеснен и треперещ, той избра средния пръст.

— Забравихте какво ви казах. Забравихте най-простото и най-важното нещо — без да отваря уста произнесе Заклинателят. — Тази година няма да взема чирак!

После той удари силно в земята жезъла си и пушеци обвиха трона.

Тълпата въздъхна разочаровано и започна да се разпръсква. Само Барглекат проговори:

— Точно както очаквах! Хайде, вие тримата, вървете си. За тази година всичко приключи. Чуваш ли, Угфуд? Не досаждай на Заклинателя!

Уилоу се беше приближил до трона.

— Простете ми, но искам да разговарям с вас. Много е важно. Става дума за…

Заклинателят го погледна безстрастно, но все пак с внимание.

— Става дума за едно дете.

В този момент Мимс изкрещя внезапно и пронизително. Крещеше с ужас, сякаш самата смърт беше показала грозното си лице пред нея.

— Пазете се! Пазете се!

— Какво става? — питаха се хората неразбиращо. — Какво му става на това дете?

Вонкар също предупреждаваше високо и мощно, но беше твърде късно.

Едно куче-убиец изскочи от гората и се втурна с все сили към веселящите се хора. То беше най-силното и най-свирепото от зверовете на Бевморда, беше по-голямо от който и да е Нелвин. От много дни то следваше слабата миризма, която го водеше към Долината на Нелвините. Спираше само за да разкъса някой заек или млад елен. С блестящи очи и разпенена уста то се хвърли в посока точно към Мимс. Миризмата беше влудяващо силна и кучето напрегна мощните си мускули и сухожилия в крайно усилие, за да достигне целта си.

Уилоу сграбчи ръката на Великия Заклинател и отчаяно извика:

— Направете нещо!

Старият човек го погледна изненадано.

— Да направя нещо? Аз ли Уилоу Угфуд?

Кучето събори статуята на Уикермън, то хапеше и трошеше всичко по пътя си. Хората се разбягаха кой, накъдето види. Само Мимс остана на мястото си, изправена върху развалините. Тя престана да крещи и без да потрепва, следеше приближаването на звяра с широко отворени очи.

След няколко скока той щеше да я докопа и разкъса с окървавените си страшни челюсти, но неочаквано се препъна и за един кратък миг падна тежко на земята. С яростно ръмжене и вой звярът отново беше на крака, но Вонкар и бойците му вече бяха успели да го вземат на прицел. Две големи стрели пронизаха кучето. Първата се заби в гърдите му, а втората улучи врата и челюстта му. Убиецът се изправи на задните си лапи, като виеше бясно и дращеше във въздуха напосоки. Вонкар му нанесе няколко удара меча си, докато бойците надаваха оглушителни и войнствени викове. Викове, с които Нелвините неведнъж бяха вземали страха на противници, значително превъзхождащи ги по ръст и въоръжение. Друг войн изскочи напред, бърз като светкавица, той разсече главата на звяра с острия си меч. Повален на земята, звярът беше пронизан окончателно право в сърцето от копието на Вонкар. В предсмъртна агония звярът успя да се изправи на крака, но веднага беше съборен и хората можаха да си отдъхнат с облекчение.