Уейлънд Дрю - Уилоу

— Ш-шт. Тихо — прошепна тя и сложи ръка на рамото му. — Хайде, деца, вървете да се умиете, ще вечеряме след няколко минути.

— Кайя, какво е това? — продължи Уилоу, когато те излязоха.

— Родилен знак.

— Да, но аз никога не съм виждал такъв досега. Странен знак. Като нарисуван с малка вълшебна четчица.

Кайя поклащаше глава и хапеше леко устни.

— Знам, Уилоу — промълви тя. — И това не е всичко. Погледни в очите й, Уилоу. Хубаво ги разгледай.

И наистина, детето имаше необичайни очи — спокойни и безбрежни като дълбините на времето. За момент Уилоу почувства, че тези малки очи го увличат в едно дълго пътешествие, от което той можеше и да не се върне, или ако се върнеше, нямаше вече да бъде същият.

— Видя ли? — извади го от унеса Кайя. — Какво ще правим сега? Трябва ли да разкажем всичко пред Съвета на селото?

— Не, не! — рязко отговори Уилоу и погледна заплашително към нея.

— Но Уилоу, тя не е обикновена, сам виждаш това!

— Именно, Кайя. Какво ще си помислят старейшините, когато им я занесем? Те веднага ще познаят, че детето е Дайкини, ще видят Знака и без много да му мислят, ще решат, че всичко това вещае само зло. Недай Боже, след известно време да настъпи суша в долината и аз ще съм първият, когото ще набедят. Трябва само някой да ни посочи и да каже тогава: „Това е на Угфуд работа! Той домъкна отнякъде онова странно дете-Дайкини! Хайде да му отмъстим!“ — и с нас е свършено.

— Малко посгъсти боите, Уилоу. Успокой се. Знаеш, че Главният Жрец никога не би позволил…

— Главният Жрец! Точно така! Ето още една добра причина да не казваме нищо. Утре той ще ме избере за свой чирак.

Кайя въздъхна и поклати глава.

— Не преувеличаваш ли мъничко, Уилоу? Той вече шест години подред не избира никой за свой чирак. И освен това…

— Какво „освен това“?

— … магията ти е малко странна.

— Моята магия? Странна? Ти знаеш ли какво направих днес на реката?

Уилоу щеше да разкаже подробно случката, но децата се върнаха шумно в стаята за вечеря.

— Ах, татко! Тя много те харесва. Виж как закачливо ти дърпа ризата. Няма да я изоставим, нали, татко? — умолително каза Мимс.

— Няма, няма, успокой се, детето ми.

— Ще я вземем ли с нас утре на събора? — понита Ранон.

— Разбира се, че не! Ще има много хора, животни. Освен това ще бъде горещо. Доста горещо — побърза да отговори Уилоу.

— Но какво ще правим тогава? Всички искаме да отидем. Кой ще се грижи за нея, ако не я вземем със себе си?

— Аз ще я гледам — каза Кайя и започна да слага масата.

— А наградата за най-добър хляб и най-красива черга?

— Е, ще почакат до догодина. Хайде, сядайте, яденето ще изстине.

— Но, майко…

— Решено е, Ранон. Стига вече приказки.

Уилоу сложи малката в новата люлка и я зави с новото й топло одеяло. Детето гледаше съсредоточено в него и дългото, страховито пътуване, като че ли пак започваше, когато очите им се срещнаха. Уилоу отстъпи бързо назад и разпери ръце. Това, изглежда, успокои малката и тя заспа, докато семейството вечеряше.

— Това дете не плаче ли? — учуди се Уилоу. — Повечето бебета плачат.

— Може би не знае как — предположи Ранон.

— О, разбира се, че знае — намеси се Мимс, довършвайки десерта си. — Просто не иска да го прави.

— Така ли? И защо, Мимс? — засмяно попита Кайя.

— Защото в момента няма нужда от нищо.

Уилоу и Кайя изглежда се учудиха от проницателността на малката си дъщеря и дълго и замислено се спогледаха.

Навън започна леко да вали и дъждецът не спря цяла нощ. Тихо напояваше той прясно изораната нива до двете бели къщурки и шепнеше приятни обещания в разрошените им сламени покриви.

Всички очакваха с нетърпение събора и дълго и прилежно се готвеха за него. Церемониите по откриването започваха преди изгрев и това беше накарало онези, които живееха по-далече, да тръгнат още в полунощ.

Други, като Уилоу и семейството му, щяха да ходят не повече от час.

Съборът се провеждаше всяка година в поляните край селото, разположено на Меандъра Угфуд, близо до развалините, останали от първото селище на Нелвините. Някога много отдавна те бяха избягали от север надолу по реката Фриин и се бяха установили тук, за да се спасят от гоненията и страданията. Преди започване на празника монаси благославяха руините и ги украсяваха с гирлянди от цветя. Съборът беше време за всеобщо веселие и забавление като същевременно се утвърждаваше жизнеспособността на Нелвините. Стари приятели се срещаха и дълго разговаряха, деца играеха навред, влюбени се усамотяваха край реката и се разхождаха, хванати за ръка.