Уейлънд Дрю - Уилоу

Уилоу се събуди, седна в леглото и погледна през прозореца. Само неговата нива не беше изорана и само от неговата ограда липсваха пръти.

Вторият лош знак беше, че Кайя, неговата мила и работлива жена, беше пуснала рано-рано Мимс и Ранон да играят на реката. Уилоу непрестанно се притесняваше за децата. В неговото съзнание стотици ужасии безспир ги връхлитаха и повечето от тях той неволно свързваше с реката. В края на краищата за едно Нелвинче дори щуката беше опасна, дори пъстървата. „Ами ако…“ — мърмореше Уилоу и нервно потриваше ръце, разхождайки се из кухнята. „А какво ще стане, ако…“ — не спираше той, докато накрая Кайя го спря с усмивка: „Хайде, Уилоу, замълчи. Остави децата да растат на воля. Неволята и опитът най-добре учат, нали знаеш?“

Уилоу взе да бърка супата намръщено и се успокои чак след като тя го прегърна нежно.

Третият лош знак беше начумереният Бетс, свинчето. Бетс гледаше недоволно в една точка с червените си малки очи и Уилоу разбра, че орането ще бъде трудно. Точно така и излезе. Най-напред Бетс дълго се запъва, после пък два пъти го настъпи, а накрая, за капак, така силно го блъсна, че Уилоу се преметна презглава, падна и здравата се натърти.

Когато Мимс и Ранон дотичаха от реката възбудени и размахали ръце, беше ясно, че поредната неприятност се задава.

— Тате, тате, бързо! — викаха децата в един глас. — Намерихме нещо на реката! Бързо, татко, бързо, молим те!

Уилоу захвърли настрана ралото и семената, падна на колене, за да прегърне по-силно децата и взе тревожно да ги разпитва:

— Какво се е случило, миличките ми? Добре ли сте?

— Няма нищо, тате — побързаха да отговорят те, — ти само ела с нас на реката да видиш какво намерихме!

Децата го отведоха бързо до гъсталака край реката. И там, между тръстиките, се виждаше малкото салче. Малката се смееше и протягаше ръчички към тях.

— Бебче, татко, бебче! — викаше радостно Мимс и подскачаше от крак на крак.

През това време Ранон си беше свалил вече ботушките и шляпаше във водата между тръстиките.

— Не! — извика Уилоу. — Спри се, момчето ми!

— Но, татко…

— Не, сине! Виж клоните, виж шала… такива наблизо няма никъде. Това салче сигурно е дошло от много далече. Кой знае, може би е било спуснато в реката отвъд кръстопътищата на Север дори.

— Но, татко, това е само едно бебе… — настоя момчето.

— Е, да… прилича — все така разколебан продължи Уилоу. — Но може да е заразено или да е някоя предрешена магьосница или…

— О, татко! — прекъсна го Мимс. — Не виждаш ли, че това мъничко детенце има нужда от нашата помощ?

— Не е чак толкова мъничко, Мимс — отбеляза Ранон, който се беше приближил съвсем. — Доста по-голямо е от самата теб, когато беше бебе.

— Точно така! Това дете е Дайкини. Назад, деца! — извика Уилоу.

Мимс намръщи носле и попита:

— Какви са тези Дайкини, татко?

— Великани — отвърна той. — Ужасни, ненаситни и зли! Живеят далеч на Север.

Уилоу се наведе, взе един сух клон и понечи да върне салчето в реката.

— Какво правиш, татко? — изписка Мимс.

— Ами… ще го пусна по реката. Все ще се намерят други хора, да се погрижат за детето. Освен това, ние не можем да си го позволим.

— Недей — смирено каза момиченцето, — не го прави.

Мимс беше права. Всъщност Уилоу, вместо да отблъсне детето по течението, го придърпваше към себе си. Мимс се усмихна и каза:

— Ти все така ни учиш, нали татко?

— Как така?

— Ами да вярваме на чувствата си.

— Е, добре. Сега май… ще трябва да нахраним и да подсушим това пътешествениче — каза Уилоу и после и той се усмихна.

— Угфуд! Къде си бе, човек? Идвай бързо насам! — един груб и грухтящ глас викаше Уилоу откъм нивата.

„О, не! Това е Барглекат!“ — помисли си той и сърцето му трепна.

— Ранон, Мимс, тишина за Бога! — прошепна Уилоу. — Ако Барглекат разбере, че сме намерили дете-Дайкини, ще си имаме големи неприятности, големи! — Хайде сега, пазете тук малката, а аз ще отида да се разбера с него.

Кайя също беше излязла и викаше с ръце на кръста:

— Мъжът ми нищо не е откраднал, нищо! Махайте се от семената!

В това време Барглекат ровеше с пълната си ръка в торбата, провесена на ралото. Барглекат — Съдията-изпълнител и Префект на Долината. Най-стиснатият и подъл лихвар в цялата околност. Той беше нисък, но много набит и широкоплещест. Когато носеше плащ и церемониалната си шапка, приличаше на пирамидка. Дългогодишното лакомо пресмятане и печалбарство бяха направили очичките му малки и дръпнати — почти като на свинчето Бетс, което се ровеше в пръста около него.