Морис Дрюон - Отровите на короната

Влизането в болницата било забранено на всички лица, водещи или носещи със себе си куче или птица.

Всеки болен, явил се в болницата, бивал първо преглеждан от „хирурга при вратата“, който го вписвал в специална книга. После закачвали на ръкава му малка бележка, на която били написани името му и датата на постъпването. Той получавал причастие, след това го занасяли на леглото и го гледали „като господар на дома“.

В болницата трябвало винаги да има няколко подплатени халата и няколко чифта подплатени обувки за „стопляне“ на болните.

След оздравяването си, пред вид опасността от рецидив, болният оставал още седем пълни дни в болницата.

Лекарите-терапевти и хирурзите носели специално облекло. Лекарствата били приготвяни в аптеката на болницата според предписанията на лекаря или хирурга.

В болницата се приемали не само пациенти, страдащи от временни заболявания, но и хора с трайни увреждания и недъзи.

Графиня Мао̀ учредила в болницата на Арас фондация дарение от десет легла със сламеници, възглавници, чаршафи и завивки, предназначени за бедни инвалиди. В инвентарния опис на тази болница се споменават няколко големи дървени ведра за къпане, съдове „за подлагане под бедните в леглото“, многобройни легенчета, бръснарски легени и др. Графинята на Артоа основала и болницата в Еден.]

От близо три седмици Гучо лежеше тук, в една ниша, и дишаше тежко в лятната задуха, която правеше болките още по-нетърпими и дните — по-мъчителни. Той гледаше с тъга слънчевите лъчи, които се процеждаха високо горе през тесните прозорци и хвърляха златни петна в това обиталище на отчаянието. Не можеше да направи и най-малко движение, без да изохка; мехлемите и еликсирите на болничните братя го изгаряха като пламъци и всяка превръзка беше истинско изтезание. Никой като че ли не можеше да му каже дали раната е засегнала костта, но той ясно усещаше, че болката не беше само в месото, защото за малко не му прилошаваше, когато опипваха хълбока или слабините му.

Лекарите и хирурзите го уверяваха, че няма никаква опасност за живота му, че на неговите години човек оздравява от всичко, че бог е извършил в своята болница много по-големи чудеса, както например, с оня калафатар, който се бе появил един ден с разперен корем и държеше вътрешностите си с ръце, а след време си бе излязъл оттам здрав и читав. На Гучо тези приказки не носеха никаква утеха. Три седмици вече… а по нищо не личеше, че няма да минат и още три или пък три месеца, преди да може да стане на крака, или дори че няма да остане завинаги немощен като мъж.

Понякога се виждаше обречен до края на живота си да стои изкривен и с патерици зад някой сарафски тезгях в Марсилия. Нима можеше да мисли за пътувания, ако останеше недъгав — а камо ли за женитба?… Дали въобще щеше да излезе жив от тази ужасна болница! Всяка сутрин виждаше как изнасят по един-два трупа, получили вече зловещ възчерен цвят. Не беше ли чума?… И всичко това, защото се бе писал храбрец и, току-що отървал се от корабокрушение, се бе изсилил да скочи на кея преди своите спътници.

Гневеше се на съдбата и на собствената си глупост. Почти всеки ден викаше писаря и му диктуваше дълги писма до Мари дьо Кресе, и жални, и пламенни, които пращаше по куриерите на ломбардските банки до кантората в Нофл, за да може тамошният главен чиновник да ги предава скришом на младото момиче.

В тях той уверяваше Мари, че иска да оздравее само за да я види пак, да я гледа, да я обича всеки божи ден. Умоляваше я да му бъде вярна, както се бяха врекли един другиму, и й обещаваше всички блаженства.

„Няма друга душа в сърцето ми освен вашата, никога няма да има друга и ако тя ми измени, животът ми е свършен!“

Защото сега, когато злочестината го бе приковала на легло в болница, самонадеяният момък бе започнал да се съмнява и да се страхува, че обичаната от него жена няма да го дочака. Нямаше ли да й дотегне този вечно отсъствуващ любим и да предпочете пред него някой благородник от своя край?

— Имам късмет — си казваше той, — че съм първият, който я обича. Но ето че скоро ще стане година и половина, откакто си дадохме първата целувка.

И докато, гледайки измършавелите си крака, се питаше дали някога ще може да се изправи на тях, в писмата си се мъчеше да се покаже достоен за възхищение. Представяше се за най-близък довереник и любимец на новата френска кралица. Излизаше едва ли не, че сам той е водил преговорите и уредил височайшата женитба. Разказваше за мисията си в Неапол, за бурята, за това как се бе държал в бедата и поддържал духа на екипажа. Злополуката обясняваше с рицарската си постъпка — спуснал се да подхване принцеса Клеманс, защото щяла да падне във водата, когато слизала от кораба, още клатушкан в пристанището от развълнуваното море…