Морис Дрюон - Отровите на короната

„Е та какво, моят съпруг, бог да го прости, беше сакат, а нима ми беше зле! — помисли си Мария Унгарска. — Пък и не ставаш кралица, за да бъдеш щастлива.“

Изказваха също така учудване с недомлъвки, че кралица Маргьорит бе умряла толкова навреме в затвора си тъкмо когато крал Луи се бе видял в чудо как да получи разтрогване на брака. Но нима трябваше да се дава ухо на всички злословия? Мария Унгарска не беше склонна да съчувствува на една жена, при това кралица, която бе изменила на съпружеските си задължения. За нея нямаше нищо чудно в това, че гневът божий се бе стоварил съвсем естествено върху опозорената Маргьорит.

„Хубавата ми Клеманс ще въздигне отново на почит добродетелта в парижкия двор“ — си рече тя.

И вместо сбогом направи с пепелявобялата си ръка кръстен знак под светлината, сетне с лице, потръпващо от тикове под безукорния воал и тъничката корона, се запъти със скована, но все още енергична крачка към параклиса си, за да благодари на небето, задето й бе помагало да изпълни дълголетната си задача като кралица и за да положи в нозете господни голямата горест на жените, стигнали до края на живота си.

В това време „Сан Джовани“, огромен кораб с кръгло туловище, боядисано в бяло и златно, издигнал на върха на мачтите си флаговете на Анжу, Унгария и Франция, започна да маневрира, за да се отдели от кея.

Капитанът и екипажът му бяха дали клетва над евангелието, че ще пазят поверените им пасажери от бурите, от пиратите-бербери и от всички опасности по море. Статуята на Йоан Кръстител, светеца-закрилник на кораба, блестеше на носа под слънчевите лъчи. В малките назъбени кули, на половин височина на мачтите, седяха сто войници — съгледвачи, стрелци, каменомети, готови да отблъснат нападенията на морските разбойници, ако такива се появяха. Трюмовете бяха претъпкани с припаси; в пясъка, който служеше за баласт, бяха мушнати амфорите с дървено масло и вино, в него бяха заровени и няколкостотин яйца, за да се запазят пресни. Големите, обковани с желязо сандъци, в които се намираха копринените премени, накитите, златарските изделия и всички сватбени подаръци на принцесата, бяха струпани до стените на огромното помещение между главната мачта и кърмата; там щяха да спят върху източни килими благородниците и рицарите от ескорта.

Неаполитанците се трупаха на кейовете, за да видят отплуването на кораба, който те си представяха като истински кораб на щастието. Жени вдигаха високо на ръце децата си. Сред тълпата, шумна и непринудена, какъвто винаги е бил народът на Неапол, се чуваха викове:

— Guarda com’ e bella!

— Addio, donna Clemenza! State felice!

— Che Dio la benedica la nostra principessa!

— Non Vi dimenticate di noi! 1 1 — Виж колко е хубава! — Сбогом, дона Клеменца, бъдете щастлива! — Бог да благослови нашата принцеса! — Не ни забравяйте! (ит.) — Б.пр.

За неаполитанците образът на Дона Клеменца беше обвит в нещо като легенда. Помнеха баща й, красавеца Карло Мартело, наследник на Неапол и Унгария, приятел на поетите и най-вече на Данте, учен княз, музикант, отлично боравещ с оръжието, който обикаляше полуострова, придружаван от двеста френски, провансалски и италиански благородници, всички облечени като него наполовина в яркочервено, наполовина в тъмнозелено и препускащи на коне със сребърни сбруи. За него говореха, че бил син на Венера, защото притежавал „петте дара, нужни за любовта — здраве, красота, богатство, свободно време и младост“. Чумата го бе покосила на двадесет и четири години; жена му, потомка на Хабсбургите, умряла, когато научила тази вест, и така бе подхранила с един трагичен мит народното въображение.

Неапол прехвърли нежната си обич върху Клеманс, която колкото повече растеше, толкова повече заприличваше на баща си. В бедняшките квартали, където ходеше сама да раздава милостиня, благославяха височайшата сиракиня. Живописците от школата на Джото често възпроизвеждаха в своите фрески лъчезарния й образ, златистите й коси, ръцете с дълги, източени пръсти.

От височината на назъбената платформа, която образуваше покрива на кърмата, тридесет стъпки над водата, годеницата на френския крал обгръщаше със сетен взор местата на своето детство, стария замък Уово, където се бе родила, новия дворец „Маскио Анджоино“, където бе отраснала, гъмжащата тълпа, която й пращаше целувки, целия този ярък, прашен и прекрасен град.

„Благодаря ви, бабо — си мислеше тя, отправила поглед към прозореца, откъдето току-що се бе изгубил силуетът на Мария Унгарска. — Сигурно вече няма никога да ви видя. Благодаря ви, задето сторихте толкова много за мен. На двадесет и две години се бях отчаяла, че съм още без съпруг; не се надявах, че ще си намеря, и вече се готвех да постъпя в манастир. А вие бяхте права, като ме накарахте да запазя търпение. Ето че ще стана кралица на обширното кралство, което напояват четири големи реки и чиито брегове се мият от три морета. Моят братовчед — кралят на Англия, леля ми от Майорка, моят родственик от Чехия, сестра ми — съпругата на дофина във Виен, дори чичо ми Робер, който царува тук и за когото досега бях обикновена поданица, ще станат мои васали със земите, които притежават във Франция, или по силата на връзките, които имат с нейната корона. Но няма ли тази корона да бъде премного тежка за мен?“