Морис Дрюон - Отровите на короната

Гучо писа и на чичо си Спинело Толомей, за да му съобщи, но вече по-сдържано, за случилото се и да му поиска кредит в Марсилия.

Идваха доста много посетители и това малко го разсейваше. Консулът на сиенските търговци дойде да го поздрави и да се постави на услугите му; кореспондентът на Толомей го отрупваше с любезности и му носеше храна, по-добра от тази, която даваха в болницата.

Един следобед Гучо с радост посрещна приятеля си Бокачо да Келино, търговски пътник на фирмата Барди, току-що пристигнал в Марсилия. Пред него болният поне можеше да се оплаче на воля.

— Помисли си само колко много ще изпусна — каза той. — Няма да бъда на сватбата на Дона Клеменца, а щях да имам място сред най-знатните големци. Да направя толкова много за тази женитба и да не мога да присъствувам! И коронацията в Реймс ще изпусна! Ах, колко ми е тежко… пък и нямам никакъв отговор от хубавата ми Мари.

Бокачо се мъчеше да го успокои. Та Нофл не беше предградие на Марсилия и писмата на Гучо не пътуваха с кралската поща. Те трябваше да минават през ломбардските станции в Авиньон, Лион, Троа и Париж, а не всеки ден тръгваха куриери на път.

— Бокачо, приятелю — извика Гучо, — ако отидеш в Париж, бъди тъй добър да прескочиш до Нофл и да се срещнеш с Мари. Кажи й всичко, каквото споделих с теб! Разбери дали са й предали навреме писмата ми, виж дали все още храни същите чувства към мен. И недей да криеш истината от мен, дори най-лошата… Не мислиш ли, Бокачо, че би било по-добре да ме откарат на носилка там?

— За да се отвори наново раната ти, да я нападнат червеи и да погинеш от треска в някоя жалка странноприемница по пътя? Добре си го намислил, няма що! Да не си полудял! Та ти си само на двадесет години, Гучо…

— Нямам още!

— Толкова по-добре! Какво е един загубен месец на твоите години?

— Такъв един месец може да ми струва целия живот.

Всеки ден принцеса Клеманс пращаше някой от своите благородници да се осведомява за състоянието на ранения. На три пъти сам граф дьо Бувил навести младия италианец при леглото му. Бувил беше затънал в работа и грижи. Трябваше да се придаде що-годе представителен вид на ескорта на бъдещата кралица, преди да продължат пътуването. Всички бяха останали само с подгизналите и похабени дрехи, с които бяха слезли на сушата. Благородниците и придворните дами си поръчваха нови, без да ги е грижа кой ще плаща. Трябваше да се възстанови целият чеиз на принцесата, загубен в морето; трябваше да се купуват наново прибори, сервизи, сандъци и мебели за по пътя. Бувил бе поискал да му пратят пари от Париж, но оттам му отговориха да се обърне към Неапол, тъй като всички загуби били понесени през онази част от пътя, която беше в тежест на сицилийския кралски двор, а ескортът се намирал още на ангевинска земя. Неаполитанците препратиха Бувил към банката на Барди, обичайните им заемодатели, и по тази именно причина синьор Бокачо се бе озовал в Марсилия. В цялата тази бъркотия Бувил много остро чувствуваше отсъствието на Гучо.

— Какво ви трябваше да се подхлъзвате? — рече с нотка на упрек бившият пръв шамбелан. — Виждате ли, небето ви наказа за нечестивите приказки. Но наказа и мен, като ме лиши от вашата помощ тъкмо когато ми беше най-много нужна. Нищо не разбирам от сметки и съм сигурен, че ме мамят.

Кога смятате да тръгнете отново? — го попита Гучо, който очакваше с ужас този момент.

О, приятелю, не преди средата на юли!

Може би дотогава аз ще се оправя.

Дано, дано. Постарайте се, ще ми направите голяма услуга, ако оздравеете.

Но средата на юли дойде и Гучо още не бе оздравял. В навечерието на тръгването Клеманс Унгарска настоя да дойде лично да се сбогува с болния.

Неговите събратя по нещастие в болницата вече доста му завиждаха за многобройните посещения и за голямото внимание, с което беше обкръжен. В техните очи той израсна като герой, когато вратите на голямата болнична зала се отвориха пред годеницата на френския крал, придружена от две дами и шестима неаполитански рицари.

Болничните братя, които пееха за вечерня, се извърнаха изненадани и гласовете им захриптяха. Красивата принцеса коленичи като най-смирена богомолка, а когато молитвите свършиха, тръгна между леглата, последвана от стотици горестни погледи. Върху леглата, където лежаха глава до крака болните, се надигнаха две редици да я видят. Ръце на старци се протягаха към нея.

Дона Клеменца веднага нареди на хората от свитата си да раздадат милостиня на всички нуждаещи се и да дадат сто ливри на болничното братство.