Морис Дрюон - Отровите на короната

— Но, мадам — пошепна й Бувил, който вървеше редом с нея, — ние нямаме достатъчно пари да платим всичко.

— Е та какво! По-добре това, отколкото да пием от гравирани чаши и да се труфим с коприни. Срамувам се, като си помисля за подобна суета, срамувам се дори, че съм здрава, като виждам толкова много мъка около се бе си.

Тя носеше на Гучо малък амулет-реликварий, съдържащ мъничко късче от дрехата на Йоан Кръстител „с видима капка от кръвта на предтечата“, който бе купила на доста висока цена от един евреин, занимаващ се с този род търговия. Реликварият беше окачен на златна верижка и Гучо веднага го надяна на врата си.

— О, любезни синьор Гучо — рече принцеса Клеманс, колко ми е жал, че ви виждам тук. Вие правихте на два пъти дълги пътувания, за да ми донесете заедно с месир дьо Бувил радостни новини, помогнахте ми толкова много в морето, а няма да присъствувате на тържествата за моята сватба!

В залата беше горещо като в пещ. Навън се надигаше буря. Принцесата извади една кърпа от торбичката си за милостиня и изтри с нея потта от челото на ранения с такова непринудено и нежно движение, че очите на Гучо се просълзиха.

— Но как се случи това нещастие? — подзе отново тя.

— Аз нищо не видях, дори още не съм разбрала какво е станало.

— Ами… стори ми се, мадам, че се каните да слизате, и тъй като корабът още се люлееше, аз… аз исках да ви преваря, за да ви подам ръка. Но беше вече тъмно, не се виждаше нищо… и ето… кракът ми се подхлъзна.

Той вече беше убеден, че всичко е станало именно така и че желанието му да скочи пръв…

— Любезни синьор Гучо! — повтори развълнувана Клеманс. — Оздравявайте бързо, това ще бъде голяма радост за мен. И елате да ми го съобщите във френския двор; за приятел като вас вратите ми ще бъдат винаги отворени.

Двамата се погледнаха продължително и съвсем невинно, защото тя беше кралска дъщеря, а той син на ломбардец. Ако се бяха родили други, биха могли да се обичат.

Хубавото време не трая дълго. Ураганите, бурите, градушките, поройните дъждове, които това лято опустошаваха западната част на Европа, същите, чиято стихия принцеса Клеманс изпита по море, се развихриха с нова сила още на другия ден след нейното заминаване от Марсилия. След първия преход до Екс-ан-Прованс и втория до замъка Оргон ескортът влезе в Авиньон под истински потоп. Водата шуртеше от четирите краища на покрива от боядисана кожа, който пазеше носилката на принцесата, като от църковни водостоци. Пак ли щяха да бъдат похабени тъй скъпо възстановените гардероби, хубавите нови дрехи, сандъците — пробити от дъжда, а везаните седла на неаполитанските рицари — съсипани, преди още да са смаяли с блясъка си народа на Франция?

Групата едва се бе настанила в папския град, когато авиньонският епископ кардинал Дюез, следван от целия си клир, се яви да приветствува мадам Клеманс Унгарска. Това беше политическа визита. Жак Дюез, официален кандидат на Анжуйската династия за папския престол, познаваше добре Дона Клеменца още от дете, от времето, когато беше канцлер на неаполския двор. Предстоящата женитба на Клеманс с френския крал отговаряше на неговите интереси и той донякъде разчиташе на този брак, за да спечели в своя полза онези гласове на френските кардинали, които още не му достигаха.

Лек като кошута, въпреки седемдесетте си години, монсеньор Диез се изкачи бързо по стълбището, а дяконите и камериерите му бяха принудени да подтичват, за да го догонят. Придружаваха го двамата кардинали Колона, временно спечелени за интересите на Неапол.

За да посрещне всичкия този пурпур, месир дьо Бувил отърси умората от себе си и отново прие достойна та осанка на посланик.

— Виждам, монсеньор — рече той на кардинал Дюез, сякаш беше негов стар познат, — че е по-лесно човек да се добере до вас, когато придружава племенницата на неаполитанския крал, отколкото когато идва по поръчение на френския крал, и че сега не е нужно да ви търся под дърво и камък, както ме накарахте да правя миналата зима.

Бувил можеше да си позволи този ироничен тон; кардиналът струваше пет хиляди ливри на френското държавно съкровище.

— Причината е, господин графе — отвърна кардиналът, — че крал Робер винаги и неизменно ме е удостоявал с благочестивото си доверие, а бракосъчетанието на неговата племенница, чиято висока добродетел ми е известна, с трона на Франция удовлетворява моите молитви.

Бувил отново позна странния глас, едновременно жарък и отпаднал, приглушен, кадифен, но отривист, който го бе тъй силно поразил при първата им среща. Кардиналът говореше на Бувил, но така, че да бъде чут преди всичко от принцесата, към която непрестанно се извръщаше.