Морис Дрюон - Отровите на короната

Клеманс изпитваше едновременно и ликуваща радост, и тревога пред неизвестността, и онзи смут, който обзема душата пред необратимите промени па съдбата, дори когато те надхвърлят мечтите ни.

— Вашият народ ви засвидетелствува голямата си обич, мадам — рече пълният мъж до нея. — Но се обзалагам, че народът на Франция скоро ще ви обикне не по-малко и само като ви види, ще ви устрои посрещане подобно на това изпращане.

— О, вие винаги ще бъдете мой приятел, месир дьо Бувил — отговори развълнувана Клеманс.

Тя чувствуваше потребност да пръска щастие около себе си, да благодари на всички.

Граф дьо Бувил, пратеникът на Луи Х, който беше водил преговорите за женитбата, бе пристигнал преди две седмици в Неапол, за да вземе принцесата и да я придружи до Франция.

— И вие, синьор Балиони, и вие сте мой приятел — обърна се тя към младия тосканец, който служеше като секретар при Бувил и държеше паричните средства на експедицията, дадени в заем от италиански банки.

Младият човек се поклони при тези ласкави думи.

Наистина всички бяха щастливи тази сутрин. Юг дьо Бувил, леко изпотен от юнската горещина, отметнал зад ушите прошарените кичури на косата си, беше много доволен и горд, че бе изпълнил мисията си и сега водеше на своя крал една тъй прелестна съпруга.

Гучо Балиони си мислеше за красивата Мари дьо Кресе, тайната си годеница, на която носеше пълен сандък с коприни и бродирани премени. Не беше сигурен, че е постъпил добре, като бе поискал от чичо си Толомей да му повери ръководството на банковата кантора в Нофл-льо-Вийо. Трябваше ли да се задоволи с толкова малко?

„Какво пък, това е само началото; бих могъл скоро да намеря нещо друго, а и без това ще прекарвам повечето време в Париж.“

Сигурен, че е спечелил покровителството на новата владетелка, той не виждаше предели за бъдещия си възход. Представяше си вече Мари като придворна дама на кралицата, а себе си — само след няколко месеца удостоен с длъжност в кралския дом… Опрял ръка върху дръжката на кинжала и вирнал брадичка, Гучо гледаше Неапол, разстлан пред него под слънчевите лъчи.

Десет галери изпроводиха кораба в открито море; неаполитанци гледаха как се отдалечава и се смалява този съвсем бял замък, носещ се по вълните.

Няколко дни по-късно „Сан Джовани“ беше само един скърцащ скелет с наполовина разбити мачти, подгонен от вихрите върху огромни вълни, черупка, която капитанът се мъчеше да поддържа по предполагаемия курс към бреговете на Франция.

Някъде край Корсика корабът се бе натъкнал на една от онези колкото силни, толкова и внезапни бури, които понякога вилнеят в Средиземно море. Бе загубил шест котви, опитвайки да се закрепи срещу вятъра край бреговете на остров Елба, и малко остана да бъде изхвърлен върху скалите. После бе поел отново пътя си между стени от вода. Ден и нощ и още един ден бе продължило това пътуване в ада. Неколцина матроси бяха ранени, когато сваляха остатъците от платната. Наблюдателните кули се сгромолясаха заедно с целия си товар от камъни, предназначени за берберските пирати. Трябваше да разбият с брадви централния трюм, за да освободят неаполитанските рицари, затиснати там от падането на голямата мачта. Всички сандъци с дрехи и накити, златните и сребърните съдове на принцесата, всичките й сватбени подаръци бяха пометени от морето. Лазаретът на лекаря-бръснар в предната надстройка беше препълнен с болни и осакатени. Корабният свещеник дори не можеше да отслужва вече „сухата си литургия“, защото потир, дискос, книги и одежди бяха отнесени от една вълна 2 2 По онова време богослужението на корабите, извършвано в подножието на главната мачта, се наричало „суха литургия“, защото нито освещавали просфората, нито давали причастие. Тази необичайна литургична форма се обяснява навярно със страха, че поради морска болест богомолецът би могъл да повърне светото причастие. . Вкопчил се в едно въже, той стискаше кръста в ръка, изслушваше правените набързо изповеди и раздаваше опрощение.

Магнитната стрелка не служеше вече за нищо, защото се клатушкаше на всички страни в малкото вода, останала в съда, в който плаваше. Капитанът, буен южняк, бе раздрал дрехата си до корема в знак на отчаяние и го чуваха да крещи между две команди: „Господи, помогни ми!“ Но явно познаваше занаята си и правеше всичко да избегне най-лошото; заповяда да изкарат веслата, толкова дълги и тежки, че трябваше по седем човека да се хванат за всяко едно, за да ги задвижат, после извика дванадесет матроси, за да наблягат, по шестима от всяка страна, върху лоста на кормилото. Когато се разрази бурята обаче, граф дьо Бувил се бе нахвърлил отчаян върху него: