Роалд Дал - Размяна на съпруги

На другия ден, в неделя, станах в осем и половина. Слязох по пижама и халат, както всяка неделя, за да приготвя закуската за семейството. Оставих Мери да спи. Синовете ми — деветгодишният Виктор и седемгодишният Уоли, вече бяха в кухнята.

— Здрасти, тате! — посрещна ме Уоли.

— Ще ви направя страхотна нова закуска — съобщих им аз.

— Какво? — възкликнаха в един глас двете момчета. Бяха ходили в града да купят неделния вестник и сега разглеждаха комиксите.

Ще препечем хляб и ще намажем филиите с мармалад от портокали — казах аз. — После ще сложим върху мармалада парченца хрупкав бекон.

— Бекон ли? — учуди се Виктор. — Върху мармалад от портокали?!

— Да, странно е, но почакайте, докато го опитате. Страшно е вкусно!

Извадих сока от грейпфрут и изпих две чаши. Сипах и за Мери чаша, и я оставих на масата. Включих електрическия чайник, сложих филиите в тостера и се залових да пържа бекон. Точно в този момент Мери влезе в кухнята. Беше облякла върху нощницата си кокетен прозрачен халат с цвят на праскова. — Добро утро! — поздравих я аз, хвърляйки поглед през рамо, докато се занимавах с тигана.

Тя не ми отговори. Отиде и седна на стола си, взе сока от масата и започна да го пие. Не поглеждаше нито мен, нито момчетата. Продължих да пържа бекона.

— Здрасти, мамо! — обади се Уоли.

Тя и на него не отговори.

От миризмата на тлъстия бекон започна да ми се повдига.

— Пие ми се кафе — каза Мери, без да ме погледне. Гласът й звучеше много странно.

— Веднага ще ти направя.

Махнах тигана от огъня и бързо приготвих чаша кафе без мляко, след което й го поднесох.

— Момчета — каза тя, обръщайки се към децата, — може ли да идете с вестника в другата стая, докато стане закуската?

— Защо да отиваме? — попита Виктор.

— Защото аз го искам.

— Да не правим нещо лошо? — попита Виктор.

— Не, миличък, не. Само че искам да останем за малко сами с татко.

Усетих, че сърцето ми се свива. Изпитах желанието да избягам. Искаше ми се да изтичам до входната врата, да хукна по улицата и да се скрия.

— Сипи си кафе, Вик, и седни — каза Мери с напълно безизразен глас. Не си личеше да е ядосана. Гласът й не изразяваше нищо, само дето тя продължаваше да не ме поглежда. Момчетата излязоха, понесли комиксите от вестника.

— Затворете вратата — поръча им Мери.

Сложих кафе на прах в чашата си и го залях с вряла вода. Прибавих мляко и захар. Тишината беше сразяваща. Прекосих кухнята и седнах на стола си срещу Мери. Чувствувах се така, сякаш сядам на електрически стол.

— Виж какво. Вик — започна тя, втренчила поглед в кафето си, — искам да говоря с тебе, докато имам смелостта да го сторя, защото после не бих ти го казала.

— За Бога, Мери, що за драматизъм? Случило ли се е нещо?

— Да, Вик.

— Какво има?

Бледото лице на Мери беше застинало неподвижно. Погълната от мислите си, тя не забелязваше, че се намира в кухнята.

— Казвай тогава — храбро я подканих аз.

— Няма да ти хареса много това, което ще чуеш — подхвърли тя, и за миг големите й, сини и тревожни очи се спряха върху лицето ми, после погледът й се отмести.

— Кое няма да харесам много? — попитах аз.

Стомахът ми се сви от ужасни предчувствия. Изпитах същото, което ми обясниха ченгетата по повод на крадците.

— Знаеш, че мразя да говоря за правенето на любов и тъй нататък започна тя. — През цялото време на брака ни не съм говорила по този въпрос.

— Вярно — съгласих се аз.

Мери отпи от кафето, но явно не обръщаше внимание на вкуса му.

— Работата е там, че никога не ми е харесвало да го върша. Поне това искам да знаеш — направо ми беше омразно.

— Кое ти е било омразно.

— Сексът. Омразен ми беше.

— Господи!

— Никога не съм получавала и най-малкото удоволствие.

Тези сведения бяха достатъчно съсипващи, но истинският срив тепърва предстоеше, сигурен бях.

— Съжалявам, ако това те изненадва — добави тя.

Не ми дойде на ум какво да кажа, затова мълчах.

Мери вдигна очи от чашата с кафе и ме погледна в упор. Гледаше изпитателно, сякаш пресмяташе нещо, след това отново сведе поглед.

— Нямаше никога да ти го кажа — съобщи ми тя. — Изобщо нямаше да го научиш, ако не беше станалото снощи.

— Какво толкова стана снощи? — бавно казах аз.

— Снощи изведнъж проумях защо е цялото това безумие.

— Така ли?

Сега Мери ме гледаше открито и лицето й беше като разцъфнал цвят.

— Да — каза тя. — Проумях го, можеш да не се съмняваш.

Замрях.