Петер Жолдош - Задачата

— Седнете!

Говореше бавно, гласът му бе равнодушен и като че ли изразяваше досада от изминалите столетия. Само човек, който бе преживял много и който знаеше много, можеше да говори така. Гласът му вече почти не се отличаваше от този на автоматите, но принадлежеше на човек, чийто поглед ги пронизваше през стъклото.

— Имахме много неприятности с идентифицирането. И както виждам, сега са изникнали почти още толкова неизяснени въпроси.

— Ние… — започна Мат, но старецът вдигна ръка.

— Аз ще питам, а вие ще отговаряте. Толкова много…

Замлъкна, като че се уплаши да не би в гласа му да трепне, противно на волята, онази едва забележима струна на разнежването.

— Така, че аз ще питам — повтори.

Отново погледна към картона.

Единствената достоверна дан е, че първокласният междузвезден космически кораб „Галатея“ с командир Норман Рейбранд е стартирал оттук преди 183 години. По-точно, не оттук, а от източния център Луна-Грималди. Сега можете да говорите, млади човече. Но само за пътя и за вас. Първо: кой сте вие?

Мат започна смутено, но после се разгорещи. Старецът никога не бе чувал за Биънс и за енцефало — репрограмите. Въодушевено започна да обяснява подробностите, когато старецът го прекъсна:

— Значи, нито вие, нито останалите сте кръвни потомци на екипажа на „Галатея“?

— Не, но по-важното е, че с този метод… с тази най-съвършена вариация на този метод…

— Кое е важното, ще реша аз. На колко сте години?

— Не мога да отговоря изведнъж, защото пътят…

— Интересува ме на колко години сте били, когато сте стартирали?

— Двадесет и две.

— А останалите?

— Грон на двадесет и три, Еви деветнадесет…

— Представете ми ги! Да не би да искате аз да ги познавам.

Мат се подчини, след това продължи:

— Опе на осемнадесет, Неа — двадесет и една, Дие — двадесет.

— Може ли да ми кажете каква е била средната възраст на вашето, хм… племе?

— Четиридесет-петдесет години.

— Каква е разликата в орбитите на двете планети? Не се тревожете, ако не знаете. В Мозъка сигурно е съхранено.

— Защо, зная го. Нашата година има тринадесет земни месеца и четири денонощия.

— Добре. Старият замлъкна.

— Двете жени имали ли са вече деца?

— Моля?

— Попитах ви ясно. Имали ли са двете жени деца или са още девици?

— Не. Омъжени са. По-точно Неа… — затърси думата — е вдовица. Мъжът й Аро почина по пътя.

Неа пое въздух, като че ли искаше да каже нещо.

— Дие е жена на Грон — продължи бързо Мат.

— Защо не са имали деца?

— Благодарение на междинното поле…

— Значи, вие сте и биолог?

— Да. Отчасти.

— Правилно. Тогава можете да ми кажете дали могат да имат още деца.

— Сега е трудно да отговоря на този въпрос. С помощта на различни прегледи обаче…

— Можете ли да ги извършите сам?

— Надявам се.

Старецът отново замлъкна.

— Разбира се, не прегледът е най-важното — промълви той. Не говореше на тях. След това размаха картона във въздуха и го сложи пак на края на масата.

— Как летяхте?

— Не разбирам въпроса ви.

— С хибернално или електродно упойване? Мат му отговори подробно.

— Значи, вие въобще не сте спали.

— Да.

— Глупаво сте направили.

— Не можех да постъпя другояче.

— Възможно. В края на краищата вече е все едно, но все пак глупаво сте постъпили.

Под петите си Мат усети съвсем незабележимото потрепване на пода. Това усещане бе толкова познато, че не можеше да сбърка с нищо друго — космически кораб пристигаше или стартираше от станцията.

Старецът също усети, погледна към лявата стена, където започнаха да светят няколко сигнала. Наведе се, включи нещо по масата и започна да говори. Мат напразно следеше движението на устните му, нищо не можа да прочете от тях.

Старчето отново включи нещо и се облегна в креслото със затворени очи. Мат вече си мислеше, че ги бе забравил. Тишината продължи дълго.

— Да — продума най-после старчето и очите му останаха затворени, — добре тогава.

На лявата стена отново се появи светлинен сигнал и до тях достигна непознатото звучене на един друг глас. Човекът отново се протегна към включвателя. Сега изрече две думи и кимна. Най-после погледна към тях. Известно време ги гледаше безпомощно. Ако отразяващата светлина не пречеше на Мат, той би видял, че изражението на лицето му за миг заприлича на техните.

— Е — продума, — можехме да говорим по-кратко, отколкото си мислех. Трябва да вървя, но ще се върна след малко. Затова мислете върху това, за което ви казах. Надявам се, че ще разберете. Старая се да говоря ясно и просто. Трябва да бързам, нямам много време.