Петер Жолдош - Задачата

Бе толкова уморен, сякаш чувствуваше олово в тялото си. Край! Заради този момент се бе борил до сетния си дъх. Още две минути и той ще настъпи, за да отмине и отстъпи място на следващия. Това ли бе чакал? Толкова близо е вече до целта, а сега тя не му се струва толкова значима. Не можеше да осъществиш и една единствена брънка, защото си неспособен да се приспособиш към веригата от брънки на живата действителност.Всяка една брънка трябва да се заплаща или защото нищо не струва, или защото рано или късно ще я изгубим сред другите. Поклащането бе нарушено от няколко леки труса. Цифрите от последните десет секунди, обезпокоени, забързаха, сякаш да не закъснеят. Краят на кацането бе нула часа и нула секунди. В противен случай направляващият диспечер получава наказателни точки. Отново почувствува тежест, въпреки че гравиторите не светеха. Значи, целият Клавий…?Вярно е, че ги посрещнаха неучтиво, но що се отнася до техниката на неговите потомци… Потомци?… Не си мисли, че тази връзка е толкова проста.

— Мат — прокашля се Еви, — това вече е…

— Да.

Не можеше да каже друго. Нека заспи, по-добре да изчезне и физически. Какво ли им предстои по-нататък? Изпълни Задачата. Всичко останало вече не ги засяга.

— И сега?

Баритонът на Клавий отвърна на Еви:

— Свръх налягане на долния въздушен шлюз при изходния коридор — една-две атмосфери. Мат откопча коланите…

— Хайде, ставайте!

— Вече?! — заинтересува се Грон.

— Какво значи това „вече“? — Мат и сам не можа да разбере защо изведнъж се раздразни. — Искаш да подготвиш приветствената си реч ли? Чакат ни. Бързайте!

— Но… — започна отново Грон — багажът…

— Млъкни и бързай! Освен дрехите, които са на теб, всичко друго е на разположение на приемателната комисия. Не си ли спомняш?

— Не! — призна си Грон.

Мат искаше да каже нещо, но преглътна. Изчака другите и последен се качи в асансьора.

На долния кръгов коридор вече можеше да се усети нахлуващият въздух от шлюза. Беше по-топъл от въздуха на „Галатея“ и с някаква дезинфекционна миризма. Жил бе много горд, че успя да разпознае тази миризма.

До отворената врата на въздушния шлюз седяха два робота. Бяха по-тънки и по-малки от Ваня. Но за искрено успокоение на Жил дори и потомците му не се бяха стремили роботите да имат човекоподобна форма. Големите им очи старателно ги огледаха от главата до петите. Мат не можеше да се освободи от чувството, че някой друг ги гледа чрез тях.

След известно време роботите безмълвно се отдръпнаха настрани, изчакаха ги и тръгнаха по петите им. Изходният коридор едва бе започнал да се накланя, което означава, че приемателната станция е построена много по-навътре, отколкото всеки друг интерстеларен обект по негово време. Стената бе тънка и достатъчно еластична, за да издържи разликата в налягането. Значи, цялата „Галатея“ е под купол, в който се поддържа достатъчно налягане. На времето това бе все още проект. Но Мат реши, че няма смисъл да прави сравнение. На края на коридора попаднаха в малка четириъгълна зала. Единият от вървящите след тях роботи се обади:

— Надясно! — и за да не го разберат накриво, вратата от дясната страна се разтвори. Преминаха по нов коридор, после последва мрежа от коридори.

Преди всеки завой роботът сигнализираше за промяна на посоката.

Мат изпъна напред брадичката си. Много вероятно е роботът да е установен на двустранна устна връзка, но след толкова напразни опити реши, че ще си отвори устата единствено пред човек.

Озоваха се в по-голяма зала. По протежение на двете стени се виждаха цветните стени на кръгъл пулт.

— Навярно сте гладни? — И иззад светлините на тавана се разнесе един задушевен женски глас: — Отляво ще намерите няколко вкусни блюда, специалитетите на станцията. Напитките са отдясно.

Жил почувствува неутолима жажда за едно цяло шише уиски или водка. Дори не се замисли как Мат ще го приеме. Всички завърнали се космонавти имаха това право, но от роботите няма да приеме нищо. Останалите гледаха ту към пулта, ту към него.

Мат тръсна глава.

— Продължаваме!

Съпровождащият ги робот изчака известно време и едва тогава проговори:

— Надясно!

Пред тях се отвори широка врата. В залата отначало видяха облегалките на удобните фотьойли и едва след това строените до стената роботи. Празните фотьойли и роботите бяха обърнати към стъклена стена, която разделяше залата. Зад стъклената стена седеше един човек.

Беше нисък, раменете му бяха изгърбени. Гледаше лежащия на масата пред него картон. Късо подстриган, гъста сива коса като обърната шапка покриваше черепа му. Поради пречупването на светлината от стъклената врата, човекът не можеше ясно да се види. Гласът му — хрипкав — измъчваше репродуктора.