Луи Жаколио - Принцът пират

— Действително, всичко това е много озадачаващо. Явно Надод е дошъл да си отмъщава. Но какво може да направи той сам? И защо именно с „Ралф“ идва?… Вероятно разчита на пиратите на кораба, което ще рече, че капитан Инголф е същата стока.

— Плашиш ме, Хутор… Искам да ти кажа, че и аз си мисля същото… Ами ако негодникът Надод го е възпитал така?

— Е, в такъв случай капитанът не може да бъде твоят Бьорн и трябва да бъдеш спокоен — убедително го посъветва великанът. — Рано или късно соят винаги си проличава.

— Само с разсъждения доникъде няма да стигнем. Докато не пипнем Надод, в нищо няма да сме сигурни.

— Ооо! — ехидно се изсмя Хутор. — Аз ще го накарам да проговори!

Двамата стигнаха брега точно срещу пиратския бриг. На палубата се разхождаше Надод в очакване на Инголф.

Грундвиг го посочи на Хутор:

— Само да ми слезе на брега!

— Ами да почакаме — рече Хутор, — може и да слезе.

В този момент се чуха стъпки. Инголф се връщаше.

Двамата приятели се шмугнаха в храстите и затаиха дъх. Капитанът мина покрай тях, без да ги забележи. Когато той се качи на кораба, Хутор и Грундвиг понечиха да излязат от прикритието си, но гласове откъм фиорда ги спряха.

Някакви непознати разговаряха доста високо, предполагайки вероятно, че са сами. Вървяха към мястото, където отново се бяха скрили Хутор и Грундвиг.

— Няма нужда да отиваме по-нататък — каза единият. — Надод ще ни чуе и оттук. А и нали ни предупреди да не се приближаваме много до кораба.

— Е, надявам се този път да остане доволен от нас. Изпълнихме съвсем точно всичките му нареждания — отвърна другият. — Чудно ми е само как тъй му хрумна да се срещнем тук, а не на входа на фиорда, както се бяхме уговорили отначало!

— Много просто! Иска да сме по-близо до замъка, за да не влачим толкова далеч милионите от складовете на замъка.

Тръпки побиха Грундвиг и Хутор.

Онези продължиха:

— Още се чудя как успях да се въздържа снощи… Тъй ми се щеше да тегля куршума на херцога или синовете му, когато спасиха оня чужденец от лапите на мечката. Най-малкото щяхме да си облекчим работата в решителния ден…

— Смяташ ли, че трябва да бъдат избити всички?

— До един! Надод не иска да пощади никого.

— Знаеш ли, Торнвалд, той е ужасен човек.

— Тъй е, Трумп… Но не го слагай на сърце! В края на краищата благодарение на него ще забогатеем и ще заживеем като честни хора!

— Тогава пък и ние на свой ред ще почнем да се страхуваме от крадци.

Двамата бандити се разсмяха високо на шегата.

Грундвиг се възползва от това и пошепна на приятеля си:

— Нима ще ги оставим да си продължат по пътя?

— Не, ще направим тъй, че „да си облекчим работата в решителния ден“ — повтори Хутор изречението, дочуто от бандита. — Хайде да ги нападнем.

— Чакай да послушаме още малко. Може да узнаем и други важни неща — спря го другият.

Разбойниците спряха да се смеят и възобновиха разговора си.

— Какво ще кажеш, Торнвалд, ако ти предложа още по-изгодна работа?

— Ти ли?! Дето миришеш още на мляко?!

— Да, аз! Искаш ли да продадем тайната за милионите?

— Млъквай, нещастнико! Само ако те чуе Надод… — цял разтреперан го сряза Торнвалд. — Ясно е, че не го познаваш добре.

— Ама аз се пошегувах — опита се да се оправдае Трумп.

— Друг път не си прави такива шеги. Хайде, време е да дадем условен сигнал на Надод.

— Кажи ми как си се научил да имитираш тъй добре гласа на тази птица… как я викаха?

— Снежен бухал.

— Да. Снежен бухал.

— Ами ето на, слушай!

И бандитът със забележително майсторство изкряка като бухал. Сетне двамата тъй запълзяха по тревата, че не издадоха никакъв шум.

— Тъмно е като в рог — обади се Торнвалд. — Не виждам и на педя от носа си… Най-удобното време да удушиш някого…

Той не успя да се доизкаже — две железни ръце го склещиха за гърлото: ръцете на Хутор.

Великанът си избра Торнвалд, тъй като му се стори по-силен от другия. И действително едва ли някой друг освен Хутор би могъл да се справи с изпечения бандит. Той се мяташе отчаяно в ръцете на Хутор, който бе стиснал гърлото му в железни клещи, и след броени минути злодеят лежеше на земята мъртъв.

Младият Трумп почти нямаше време да се съпротивлява. Нападнат внезапно, той не успя дори да отскочи настрани и след няколко конвулсии също притихна в силната ръка на Грундвиг.

— Какво да правим с тия негодници? — попита Хутор.

— Това после ще решим — отвърна Грундвиг. — Сега по-бързо да дадем другия сигнал, за да извикаме Надод на брега. Нищо че времето между двата сигнала малко се удължи.