Луи Жаколио - Принцът пират

— Хайде, върви! Какво си се запрял такъв! Или се умори, а? Хайде, тръгвай!

Понеже нямаше как да отговори, Надод безмълвно се подчини. Хутор и Грундвиг бяха престанали да разговарят. От време на време пред тях пробягваха стада елени, дочуваше се вълчи вой и рев на мечка, усетила присъствие на човек.

Най-сетне на тъмния фон се очерта силуетът на Сигурдовата кула. Звездите бяха почнали да избледняват. Скоро щеше да се съмне.

Старата кула бе обгърната от мрачно мълчание. Вратата й беше затворена.

— Странно — рече Грундвиг, — надявах се старият Гленор да ни чака.

Той изсвири три пъти, но не получи отговор.

„Чудесно, помисли си Надод, по-хубаво от това, да оповестиш за присъствието си, няма! Друго засега не ми трябва.“

Грундвиг отиде до вратата и без труд я отвори. На масата в трапезарията гореше стара норвежка лампа, изработена от тъмна керамика. В нея бе налято тюленово масло.

— Гленор!… Гленор! — извика Грундвиг.

Ехото повтори вика му, след което настана дълбока тишина, в която се долавяше нещо зловещо.

Великанът вкара пленника, затвори вратата след себе си и се приближи до Грундвиг. Върху лицето на Надод се изписа злорадство. Грундвиг забеляза това.

— Преди всичко трябва да затворим тоя негодник на сигурно място, пък после ще видим каква е тази работа — рече той.

Хутор се наведе да погледне под масата и извика ужасен.

— Какво има? — попита Грундвиг.

— Дявол да го вземе! Та той е убит! — отвърна великанът.

— Кой е убит?

— Гленор!

Той изтегли трупа. Бедният старец лежеше с кинжал, забит право в сърцето. Тялото му още не бе изстинало.

Грундвиг отвори вратата на малка изба до трапезарията, вкара вътре Надод и след като залости добре вратата, се доближи до приятеля си.

— Слушай, Хутор — пошепна той. — Да ти кажа правото, страх ме е… За първи път ми се случва да видя подобно нещо и много ме е страх, говоря ги най-откровено.

След като провери щателно и петте етажа на кулата и подземието й, Хутор, следван от Грундвиг, се върна в трапезарията, където лежеше трупът на злочестия Гленор. Нищо подозрително не бе открито. Кога ли е успял да избяга убиецът? Това беше необяснимо. Но тъй като диренето се оказа безуспешно, Хутор и Грундвиг се успокоиха до известна степен, че бяха поне сами.

— Хутор — обади се по едно време старият управител на Бьорнови, — работата ми изглежда по-сериозна, отколкото предположих в началото. Явно замъкът е обкръжен от всички страни — и по суша, и по море. Нашите господари са изложени на голяма опасност.

— Може би не трябваше да идваме тук.

— В замъка ние пък нямаше да бъдем пълни господари на нашия пленник. Херцогът е стар, синовете му са безкрайно великодушни и ако негодникът откажеше да говори пред тях, ние нямаше да можем да го принудим. Освен това, ако не бяхме дошли тук, нямаше да разберем колко са силни бандитите, събрани да разрушат замъка. Не се съмнявам, че във всичко това ще открия пръста на „Морските разбойници“, които за няколко години ограбиха и разрушиха сума ти замъци по бреговете на Швеция, Норвегия, Англия и Шотландия. Сигурен съм, че действат по план, изработен от Надод, който за щастие е в ръцете ни. Тъй че имаме време да се окопитим, защото „Разбойниците“ няма да пристъпят към действие преди връщането на Червеноокия.

— Искаш да кажеш, че с тях е и капитан Инголф ли?

— Тъй ми се струва… Дай Боже да се лъжа, но подобно отмъщение е напълно в характера на Надод. Та той може двадесет години да е възпитавал момчето в ненавист към Бьорнови и сега да е довел тук нещастния младеж да изтреби собственото си семейство, да убие баща си, братята си… Няма да се изненадам, ако Надод се е готвел да каже в лицето на умиращия Харалд: „Знаеш ли кой разруши твоя дом, кой уби синовете ти и теб самия? Фредерик Бьорн, твоят най-голям син, отвлечен от мен и възпитан в ненавист към теб… Капитан Инголф и Фредерик Бьорн са едно и също лице.“

— Ох, моля те, Грундвиг, млъкни! Разтрепервам се, като те слушам… Това е ужасно, направо е ужасно!

— Хайде да вървим да разпитаме негодника.

— Ако предположенията ти са верни, той няма да проговори.

— Няма ли?… О, друже, ще видиш, че Грундвиг може да застави и немия да проговори.

И старикът се усмихна с такава ледена жестокост, че чак Хутор изтръпна — не защото му домиля за бандита, а поради вродената му доброта.

Грундвиг слезе в подземието и донесе оттам нещо като мангал, постави го в ъгъла и даде знак на Хутор да доведе пленника.