Луи Жаколио - Принцът пират

— Съжалявам, но вашата екзекуция ще стане във вътрешния двор на замъка.

— Е, да, защото сте подлеци и страхливци. Винаги съм ви смятал за такива.

— Ще ви бъде простено за тези думи поради предстоящата екзекуция. Наредено ми е да изпълня всяко ваше последно желание.

Прозорчето се затвори и стъпките постепенно заглъхнаха.

Но ето че на стената пак се почука, този път много по-силно. Инголф, който стоеше с отпусната глава, изведнъж скочи на крака и с отчаян и треперещ от вълнение глас извика:

— Който и да си ти, приятел или враг, защо смущаваш последните ми минути?

Почти веднага след това по терасата отекнаха ясните, отмерени стъпки на войниците. Десетте минути бяха изтекли и взводът войници идеше да отведе Инголф на екзекуция.

Капитанът леко потрепера. Вече беше готов на всичко.

— На място! — чу се командата на офицера. — В две редици!

Инголф пристъпи към вратата, за да посрещне гордо и с усмивка палачите си. В този момент отляво се чу особен шум. Той се обърна и в слабата светлина в стаята видя как стената бавно се разтвори и в процепа се появи нещо като призрак със замъглени хлътнали очи.

Лицето и ръцете на призрака бяха като на скелет. Беше загърнат в дълъг черен саван и със знаци повика Инголф да иде при него.

В желязната врата ключът се превъртя… Инголф не се колеба повече, а се спусна към отворилата се стена. Призракът се дръпна да го пусне и стената отново се затвори безшумно.

Миг след това Инголф чу как оттатък стената масивната врата на килията му се отвори и повелителен глас извика:

— Капитан Инголф, десетте минути изтекоха. Последвайте ни!

Секунда мълчание и… яростен вик — Инголф го нямаше.

Хутор имаше вид на истински северен великан: висок шест фута, широкоплещест, с огромни ръце и крака и необикновена сила.

Едмунд и Олаф много обичаха своя великан; с него се чувстваха в безопасност, където и да се намираха.

— Напълно съм съгласен с теб — говореше Хутор на приятеля си, докато вървяха към фиорда. — И аз мисля, че Надод е дошъл в Розолфс с лоши намерения… Всъщност единственият начин да узнаем какво крои е да го заловим.

— А как да стане това?

— Дали да не ида направо на кораба?

— За Бога, какви ги приказваш?… Трябва да действаме в пълна тайна.

— Прав си, още повече че той има съучастници навред… Знаеш ли, мисля, че херцогът сгреши, като покани на гости капитана. Тоя юнак съвсем не е по-добър от другите. Тъй ми се струва.

— Нима подозираш младия капитан на „Ралф“?

— Всички там са от един дол дренки!

— Слушай, Хутор — рече тогава Грундвиг, като едва сдържаше вълнението си, — ще ти кажа една потресаваща новина… Усещаш ли колко съм развълнуван?

— Да, защо?

— Не забеляза ли колко прилича капитан Инголф на покойната госпожа Норландската херцогиня?

— Ти пак едно си знаеш — засмя се Хутор, но веднага след това стана сериозен. — Все не вярваше в смъртта на бедната Леонора и твърдеше, че няма да повярваш, докато не ти я покажат мъртва. А се знае, че тя е загинала при буря в морето заедно с мъжа си, херцог Ексмаут, и децата си. Защо мислиш, че Бьорнови не могат да умират като всички останали хора?

— Фредерик Бьорн потъна в морето петгодишен, Леонора, сестра му, загина по същия начин на двайсет и шест години… Ще кажеш — съдба! Според мен обаче и в двата случая става дума за престъпление… А това, че Фредерик Бьорн не е загинал, а е бил отвлечен, продължавам да го вярвам и дори вече имам доказателство.

— Какво говориш?! — изуми се Хутор.

— Говоря самата истина. Знаеш, че не лъжа никога.

— Вярно е, но може би се мамиш.

— Казвам ти, имам доказателство, разбра ли?

— Кой е той? Да не е капитанът на „Ралф“?

— Това няма да ти кажа.

— Тогава защо спомена за приликата му с покойната херцс гиня?

— Чуй ме добре, Хутор. Имам сигурно доказателство, че Фредерик Бьорн е жив, но още не мога да твърдя с положителност, че той и капитанът на пиратския кораб са едно и също лице. Това е само мое предположение и сега ще ти обясня на какво се гради то.

— Говори! Това е интересно! — силно заинтригуван го подкани Хутор.

— Тази сутрин едва не припаднах, като видях поразителната прилика на капитана с нашата покойна господарка. И само след няколко часа узнах, че малкият Фредерик Бьорн никога не е умирал, и още, че на кораба се намира и Надод. Е, как след това да не предположа…