Луи Жаколио - Принцът пират

И той изкряска като снежен бухал, имитирайки го не по-зле от Торнвалд.

Сигналът прозвуча в минутата, когато Червеноокия си тръгваше от каютата на Инголф, след като го бе убедил да изпълни заповедта на Хинко.

Надод слезе на брега и започна да се взира в тъмнината, за да се ориентира накъде да тръгне. Лекото покашляне, което чу, му подсказа посоката. И той пое нататък.

Хутор и Грундвиг се бяха изместили на стотина крачки от лежащите трупове, за да не ги забележи Надод и да се отдалечат повече от кораба.

— Имаш ли нещо, с което да го вържем и да запушим устата му? — пошепна Хутор на Грундвиг.

— Държа в ръцете си и едното, и другото.

— Добре. Остави ме първо аз да го нападна, защото ми се струва, че е доста силен. Още петнайсетгодишен беше много як. Ще гледам да го хвана отзад, а ти в това време бързо му запуши устата.

— Разбрано… Шшт… Тихо!

Както вървеше, Надод тихичко произнесе по едно „Хм!… Хм!“

Грундвиг му отвърна със същото… В тъмнината бавно изплува набитата фигура на бандита; Грундвиг и Хутор почувстваха, че насреща им се задава сериозен противник. Хутор бързо зашепна на приятеля си:

— Гледай да не избързаш, за да не ми попречиш.

В открита борба великанът би се справил с Надод за секунди, ала в случая не трябваше да го убива, а да го залови жив и в същото време да не му даде възможност да вика. Затова ставаше дума не толкова за сила, а за ловкост — това дори бе главното.

Хутор приклекна на тревата, а Грундвиг се отдалечи на десетина крачки, за да може Надод да мине покрай Хутор безпрепятствено.

Бандитът се движеше с умерен ход. Ако се случеше и най-малкото непредвидено нещо, всичко щеше да се провали. Предният ден беше много горещ и тази вечер от време на време просветваха светкавици. В момента, в който Надод щеше да отмине Хутор, ярка светкавица проряза тъмнината. За щастие вървеше спокоен, тъй като не очакваше изненади. И понеже му се бе мярнала фигура на човек, той попита:

— Ти ли си, Торнвалд? А защо си сам?

Трябваше да последва отговор, в противен случай у негодника непременно щеше да се породи подозрение. Какво ли обаче щеше да стане, като чуе непознат глас? Въпреки това Грундвиг реши, че трябва да отговори, и зашепна толкова тихо, че едва се чуваше:

— Не съм сам. Трумп е легнал на тревата.

— Ах, лентяй такъв! А ти не можеш ли да говориш по-високо? Нищо не се…

Но не успя да се доизкаже. Грундвиг междувременно се бе изкашлял — знак за Хутор, който скочи зад гърба на бандита и така го сграбчи в желязната си прегръдка, че той не можеше да си поеме дъх. И от изумление отвори уста, вероятно да извика, ала Грундвиг вече бе до него и пъхна кърпа в устата му.

— По-бързо! — рече великанът на приятеля си. — Тоя негодник така рита, че ще ми счупи краката. Ама ще има да взема, ако се надява да се изтръгне…

— Няма страшно, сега ще се успокои — отвърна Грундвиг и се обърна към бандита: — Слушай, Над, злодейо и убиецо, аз съм Грундвиг, а в ръцете си те държи Хутор, който с един удар поваля бик. Предполагам, че не си ни забравил… Е, тогава знай, че ако се противиш, ще те удуша като куче!

Надод целият потрепера, като чу двете имена — те извикаха в съзнанието му най-ужасни спомени.

— Хайде, можем вече да го отведем в кулата на Сигурд — рече Грундвиг, който отдавна си имаше план за действие.

— Чакай само да се отърва от тия два трупа тук — отвърна Хутор.

Той отиде до мястото, където лежаха мъртвите Торнвалд и Трумп, метна едновременно и двамата на рамо и се упъти към брега, откъдето ги хвърли в дълбоката бездна, която ги погълна завинаги.

Връщайки се, Хутор си подсвиркваше някаква весела мелодия, сякаш беше свършил нещо съвсем обикновено. Той понечи да вдигне Надод и да го понесе на гръб, но Грундвиг го спря с думите:

— Може пък да е съгласен сам да върви.

— На мен ми е все едно — отбеляза великанът.

Попитаха Надод. Той кимна смирено в знак на съгласие. Развързаха му краката и потеглиха.

Сигурдовата кула беше хрумване на един от Бьорнови на име Сигурд. Тя представляваше ловджийски павилион и се намираше на осем мили от замъка, в глухата степ. В живописната местност наоколо се въдеха много мечки, вълци и елени, тъй като през нея минаваше и малка река, където животните утоляваха жаждата си.

Надод даваше мило и драго да махнат кърпата от устата му. Надяваше се, докато Хутор и Грундвиг си приказваха, той да успее да даде сигнал на хората си. Желанието му обаче не се изпълни и той се ограничи само да стъпва колкото може по-шумно, с което пак нищо не постигна. След малко изведнъж се закова на място и започна да се взира в тъмнината, сякаш очакваше да види нещо сред гъстата степна трева. Чу, че нещо изпращя зад гърба му. Да не би това да беше някакъв сигнал за него?… Той наостри слух, но веднага последва грубият глас на Хутор: