Луи Жаколио - Принцът пират

— Е? — обърна се Грундвиг към Надод, без да се церемони. — Оставих ти достатъчно време, за да обмислиш думите ми. Готов ли си да отговаряш на въпросите, които аз и Хутор ще ти задаваме?

Надод през пялото време се ослушваше, сякаш всеки момент очакваше да чуе сигнал, та дори само някакъв шум. Като видя убития Гленор, в него пламна надеждата, че хората му няма да закъснеят да му се притекат на помощ. Според него убийството на стареца означаваше: „Приятелю, още не сме достатъчно, за да нападнем охраната ти. Горе главата! Скоро ще дойдем да те освободим.“ Затова Надод, който отначало бе готов да си признае всичко, за да запази живота си, сега реши да увърта. Той изгледа враговете си презрително и бавно и многословно заговори:

— Станаха вече двадесет години, откак не сме се виждали, Хутор и Грундвиг. Достатъчно добре ме познавате, за да не ви е чудно, ако откажа да отговарям на въпросите ви, и не се опитвайте да ме заплашвате. Добре обмислих всичко и реших, че няма да проговоря. Не играем равностойно. Засега съм във вашите ръце, но тепърва ще се види кой ще спечели… Правете с мен каквото искате…

— Това ли е последната ти дума? — с леден глас попита Грундвиг.

— Първата и последната. Повече нищо няма да чуете от мен.

— Ще видим — отвърна старецът със заплашително спокойствие, от което Надод леко потрепери.

Пиратът знаеше, че враговете му го искат жив, за да говори, и затова беше убеден, че ще го пощадят — най-много да го затворят в някое подземие. Ето защо леденото спокойствие на Грундвиг го смути, дори поизплаши малко.

„Нима ще си позволят да ме изтезават?“ — помисли си той.

Без да каже дума повече, Грундвиг отиде да запали мангала; изглежда го правеше с удоволствие, тъй като дори подхвана да си тананика една стара норвежка песничка, като я прекъсваше само докато раздухваше въглищата.

Надод следеше с ужас движенията му. И ето че Грундвиг извади нож и го пъхна в жаравата. Когато след няколко минути ножът се нажежи до бяло, той се обърна към Хутор:

— Завържи краката на този негодник.

Хутор побърза да изпълни нареждането на стареца.

— Що за шеги си правите? — попита Надод, разтреперан от страх.

Никой не му отговори.

Грундвиг извади ножа от огъня и стискайки го в ръка, тръгна към Надод, който, обезумял от страх, подскочи от стола в отчаян опит да избяга с вързани крака, ала желязната ръка на Хутор го задържа и нещастникът облещи очи в нажеженото острие, което бавно се приближаваше към лицето му.

— Имайте милост! — завика той. — Готов съм да говоря.

— Тъй ли, братко? Значи поумня, а? — рече Грундвиг със саркастична усмивка. — Чуй ме сега още веднъж. Наричат те Червеноокия. Е, добре, давам ти честната си дума, че много скоро ще почнат да ти викат Безокия, тъй като ще изгоря и другото ти око. Защото да те убия… не заслужаваш — би било слабо отмъщение. Отговаряй ми само с „да“ или „не“, защото, предупреждавам те, знам всичко и е безполезно да лъжеш. И тъй, истина ли е, че Фредерик Бьорн не се е удавил в морето, както твърдеше навремето?

— Да, Фредерик Бьорн наистина не се удави, само че не знам дали е жив сега или не.

Нажежената стомана отново се приближи към лицето му.

— Кълна се в името на майка си, единственото същество, което съм обичал, че говоря истината!

Думите му прозвучаха искрено и Грундвиг отдалечи ножа.

— Разказвай тогава — подкани го той.

— Още в детството си ненавиждах Бьорнови заради могъществото, богатството, успехите им. Исках да им причиня някакво зло. Този ден, както разхождах Фредерик с лодка във фиорда, покрай нас мина някаква великолепна чужда яхта, намали ход и моряците ме заговориха. Тогава аз им дадох Фредерик.

— Как тъй им го даде?

— Ами казах, че сме бедни сирачета и нямам с какво да нахраня братчето си.

— Подлец!… А как се казваше яхтата?

— Не видях.

— С какъв флаг беше?

— Датски, доколкото си спомням.

На Грундвиг му идете да извика: „Лъжеш, нещастнико! Отлично знаеш, че капитан Инголф и Фредерик Бьорн са едно и също лице!“, но се въздържа — искаше още малко да го поразпита.

— Искаш да кажеш, че оттогава изобщо не си виждал Фредерик?

— Де да можех да го видя! Ама вие толкова жестоко ме бихте тогава, че дълго време бях между живота и смъртта и се оправих благодарение на денонощните грижи на майка ми. Когато напуснах замъка Розолфс, как можех да намеря момчето, след като изобщо не знаех на кого съм го дал.

— Звучи правдоподобно — тихо вметна Хутор.