Луи Жаколио - Принцът пират

След като огледа стаята, Инголф се обърна към стареца, който оставаше загадка за него, и леко се поклони.

— Който и да сте — рече той, — вие спасихте живота ми, без дори да ме познавате. Благодаря ви от цялото си сърце. Ако ми се предостави случай да докажа признателността си, аз ще…

— Без да ви познавам ли? — прекъсна го старецът със задгробния си глас, от който тръпки побиваха човека. — Откъде сте сигурен, че не ви познавам?

— Нима искате да кажете, че ме познавате? — удиви се Инголф.

— Та как няма да ви познавам! — отвърна старецът, без да даде конкретен отговор. — Той се роди пред очите ми, а аз да не го познавам!

Инголф си помисли, че бедният старец е съвсем изкуфял.

— А кой съм тогава според вас? — попита все пак той с ласкава усмивка.

— Сегашното ти име не запомних, макар Грундвиг да ми го каза — отговори старецът, минавайки на „ти“. — За настоящето имам лоша памет и това е обяснимо: аз съм като завършена книга, към която повече не може да се добави нито една страница. Но много добре помня, че когато се роди, те кръстиха Фредерик Бьорн и ти дадоха титлата принц Розолфски като син на херцог.

Иронична усмивка пробягна по устните на Инголф — дожаля му за стареца.

Това не убягна от погледа на събеседника му.

— Вероятно ме мислиш за побъркан или най-малкото за глупак. Не отричай и не се опитвай да се оправдаваш… Няма да ти се обадя. Покажи ми знака си.

Думите поразиха Инголф. Да, това не бяха налудничави приказки.

Старецът отиде до едно чекмедже, извади оттам малък медальон и го подаде на Инголф.

— Знаеш ли коя е тази? — попита го той.

— Това да не би да е майка ми?! — Той грабна миниатюрата и забравил всичко на света, започна да я обсипва с целувки, а по лицето му потекоха сълзи.

Той никога не беше виждал майка си; бяха му казали, че е умряла при раждането му.

— Невероятна прилика — промълви той по едно време. — И щях да си умра, без да видя как е изглеждала. Баща ми нямаше нито един неин портрет. — Той си спомни думите на баща си: „Нямам и никога не съм имал портрет на майка ти.“ А в кабинета му висеше портрет на някаква жена, която прислугата наричаше „господарката“. Странно!

От същото чекмедже старецът извади и един златен печат с ясписова дръжка и пак попита Инголф, докато му го подаваше:

— А това познато ли ти е?

Инголф внимателно разгледа предмета и потърка очи, сякаш да се увери, че не бърка… И пак се вторачи… Ръцете му трепереха, от устните му се отронваха неразбираеми изречения… Халюцинираше ли? Сетне вдигна глава и погледна стареца, чиито очи от време на време просветваха като раздухали въглени, лицето му се озаряваше от едва сдържана усмивка… Изведнъж Инголф прихна да се смее като обезумял.

Тогава задгробният глас пак се обади:

— Покажи ми гърдите си, Фредерик Бьорн.

Капитанът направи усилие да се овладее: „Нима наистина този старец знае?!“ И на бърза ръка оголи гърдите си. Там, в синкаво кръгче, се открояваше изображението на летящ орел в същия цвят; орелът държеше в ноктите си сърце, а под него бе изписан девизът на Бьорнови: Sursum corda — да извисим сърцата си!

Това беше точен отпечатък на рисунката и буквите от златния печат с ясписовата дръжка. Когато са слагали печата на новородения Инголф, или по-точно на Фредерик Бьорн, не се бяха ограничили само с отпечатъка, а някакъв художник беше изрисувал с тънка игла всички детайли на рисунката и девиза, посипани после с прах, за да се получи синкавият оттенък, който дори и след толкова години веднага биеше на очи.

Вече нямаше никакво съмнение — Инголф беше син на херцог Норландски и по-голям брат на Едмунд и Олаф, неговите спасители!

Крайно изумен, Инголф слушаше стареца, без да го прекъсва. Всичко, което старецът му разказваше, звучеше неправдоподобно, като измислено, и той отново взе да се съмнява в умственото състояние на събеседника си.

— По-нататък историята е много печална — продължаваше разказа си старецът, който най-сетне разкри името си, Розевел, — но ти все пак трябва да я знаеш, защото още не съм загубил надежда, че ще го намеря…

— За кого говорите? И друг ли е изчезнал?

— Да, чичо ти… чичо Магнус… Изслушай ме. Има още много време, тъй като и бездруго можеш да излезеш оттук само с Грундвиг, когато той ще е подготвил баща ти и братята ти за потресаващата новина.

— Но те сигурно са тръгнали да ме търсят и може би скоро ще дойдат и тук…

— Няма страшно. Освен Грундвиг никой не знае за съществуването на тайната стълба. Магнус беше наредил да я вградят в стената. Но дори Харалд да се досети, че може да си се скрил тук, той за нищо на света няма да позволи никому да влезе при мен. Макар че при най-малкия подозрителен шум аз ще те скрия така, че никой няма да те намери. Затова ме слушай внимателно, няма кой да ни безпокои.