Луи Жаколио - Принцът пират

Старият Розевел млъкна за момент, въздъхна дълбоко и продължи с още по-слаб глас:

— Ох, какво да ти разправям… Той реши да продължи напред, каквото и да става. Реши да прекара и трета зима на полюса. Ескимосите ни издълбаха пещери в ледниците и ние останахме. Какво се е случило по-нататък, не помня. Как съм се върнал у дома, също нямам представа. Вероятно през цялото време, докато ескимосите са ме пренасяли обратно, съм бил в безсъзнание. Благодарение на големите грижи от страна на Грундвиг дойдох на себе си, макар и с много разклатено здраве. Харалд научил за цялата история от онези, които ме бяха довели. Той започна да се страхува да не би Едмунд и Олаф да намислят да тръгнат по следите на чичо си, за да го търсят… Те и двамата са толкова благородни и великодушни момчета… Никой друг не беше разбрал, че съм се върнал в замъка, а и никой не можеше да ме познае — бях остарял с едно десет години. Пусна се слух, че чужденецът, когото ескимосите докарали, бил умрял. Така бях осъден на вечен затвор в тази кула. Вече три години не съм виждал никого освен Грундвиг и очаквам с нетърпение смъртта да ме отведе при моя господар. Нарочно се разпространи легендата, че в тази кула на замъка, където се намираме сега с теб, има призрак, за да се страхуват тукашните хора и да не се приближават насам… А по този начин Магнус Бьорн, ако случайно е жив, не би могъл да чака помощ отникъде.

— Не се знае! — продума капитанът.

— Каза ли нещо? — попита старецът, без да е сигурен, че не му се е счуло.

— Искам да кажа, че аз, Фредерик Бьорн, който иска да заличи престъпленията на пирата Инголф, ще организирам и експедиция, за да издиря чичо си Магнус, но първо ще си разчистя сметките със злодея Надод.

— Ти… Ти искаш да направиш това? — почти не на себе си извика старият Розевел.

— Кълна ти се, че ще го направя! По този начин ще изкупя всичките си грехове и заблуди. Надявам се, че Бог ще ми помогне да успея.

— Бог да те благослови! Ти си истински Бьорн!

— Ако не го намеря жив, поне ще открия костите му и ще ги пренеса тук, където да намерят покой сред близките му.

Няколко часа продължи разговорът на двамата. Когато свършиха, слънцето вече се бе издигнало високо на небосвода. Розевел започна да се чуди защо се бави Грундвиг.

— Трябва да са го задържали извънредни обстоятелства — разсъждаваше на глас той. — Сигурно изгаря от нетърпение да изясни недоразумението и не би ми оставил радостния случай аз да те спася. Само те беше зърнал и веднага дотича да ми съобщи предположенията си… Е, ще чакаме. Опасно е да се излиза оттук без него.

Да проследим сега какво ставаше в замъка, докато в тайнствените покои Инголф изслушваше трогателната история на стария човек, която щеше да окаже решително влияние върху по-нататъшната му съдба.

Когато английският офицер се върна засрамен и доложи на адмирал Колингуд за изчезването на затворника, всички, които бяха там, единодушно решиха, че бягството е станало с помощта на призрака, витаещ в кулата. Адмиралът се оказа по-голям скептик и предложи да се направи основно претърсване, но всички възразиха срещу това. Дори херцог Харалд решително се противопостави да се прави обиск.

Едмунд и Олаф продължаваха да таят съчувствие към човека, когото бяха спасили от гибел, и много се зарадваха на отказа на баща им да подкрепи адмирала.

— Както обичате, любезни херцоже — рече обиден Колингуд. — В края на краищата работата засяга вашата безопасност. Вие сте свободен да се разпореждате с този негодник както пожелаете. А той едва не ограби замъка ви и за малко да ви предаде в ръцете на заклетите ви врагове.

— Все пак нека бъдем справедливи — отвърна Черния херцог. — За нас Инголф не е вече корсар, а офицер от редовната флота. Той просто изпълнява заповед. Той даде честна дума, че когато е седял на масата ми, още не е знаел, че връчената му заповед се отнася до мен. Затова аз няма да допусна да го обесят. Бьорнови се сражават с враговете си лице в лице. Те са почтени воини, а не доставчици на готов материал за бесилките.

— Чудесно, херцог Харалд. Както разбирам, аз нямам повече работа тук…

Той не се доизказа. Прекъсна го внезапно нахлулата група английски моряци, които влачеха някакъв човек с вързани ръце.

— Пуснете ме, скотове такива! Пуснете ме, чувате ли! — крещеше и се дърпаше вързаният. — Не ме бутайте. Аз сам исках да се срещна с адмирала. При него бях тръгнал!