Луи Жаколио - Принцът пират

И Надод тъкмо протягал ръка да потупа стража по рамото, когато онзи се обърнал и попитал:

— Кажете ми, сестро, господин директорът преведе ли ви през канцеларията? Там видяха ли ви?

В гласа му се прокрадвало неподражаемо презрение. Лъч на спасение светнал пред очите на Надод — този железен човек се развълнувал като жена.

— Не! — едва произнесъл той. — Господин директорът ме заведе направо в килията.

— О, в такъв случай и сега ще минем по същия път. Ония мастилени души ще бъдат много доволни да отбележат нарушение в правилника. Вярно, няма да посмеят да го покажат открито, след като самият директор го е извършил, но все пак… По-добре да не им се мяркаме пред очите… Ще минем оттук, направо през главния караул…

Стражът свърнал в един страничен коридор и след малко те се озовали пред вратата на главния караул. Стражът пропуснал напред Надод и рекъл:

— По заповед на господин директора.

— Парола? — попитал подофицерът.

— Бдителност и вярност — прошепнал в ухото му стражът.

— Минавайте! — рекъл онзи.

Лицето на Надод било съвсем закрито от бялото монашеско було.

Стражът го съпроводил до самия изход.

— Довиждане, сестро! — рекъл му заблуденият човек и ниско се поклонил.

— Довиждане, приятелю — прошепнал бандитът и без да бърза, излязъл на улицата, смирено скръстил ръце на гърди.

Надод се оказал на свобода.

На петнадесетина крачки от затвора в карета, впрегната с чифт бързи коне, го чакал мнимият пастор. Надод се качил в нея и каретата се понесла като вихър.

В същата минута от затвора гръмнала пушка. Стражът, който останал в килията на Надод, открил бягството му още преди завръщането на другия надзирател и като обезумял хукнал да даде тревога.

Нямало и десет минути от разкриването на бягството, тъй че се надявали да заловят беглеца…

Ала всички търсения се оказали безуспешни.

Злощастният надзирател изгубил службата си, а той бил женен, с две деца и изпаднал в крайна бедност.

Една вечер нещастникът седял край студеното огнище и с болка на сърце слушал как гладните му деца искали хляб, а в дома му нямало и троха. В този момент в стаята нахълтал непознат човек, сложил на масата голяма кесия и без да каже дума, бързо си отишъл. В кесията имало двадесет хиляди талера, а на дъното й изпаднало листче с думите: „От милосърдната сестра“.

Надод изчезнал безследно. Не могли да го открият нито в Швеция, нито в Норвегия.

Междувременно завършила Седемгодишната война, в която участвали Прусия, Франция, Австрия и Русия. Северните държави си поделили Полша. Разбойничеството се ширело навсякъде. Пътниците били изложени на големи опасности. Това е времето, когато се обособяват многочислени разбойнически банди в Европа, всяка от които си имала име: „Рицари на Шварцвалд“, „Грабители“, „Волни братя“, „Морски разбойници“.

„Морските разбойници“ действали по бреговете на цяла Европа. Тази банда се отличавала от другите по това, че се подвизавала еднакво успешно както по вода, така и по суша. Тя си имала агенти, които прониквали навсякъде, където надушели плячка, но действали толкова предпазливо, че честните хора изобщо не можели да ги заподозрат.

Един от тези агенти бил и почтеният Пегам. Негова територия бил английският бряг, смятан от пиратите за един от най-важните обекти. Плячката от всяко нападение се разделяла обикновено на две: едната половина се разпределяла между изпълнителите на грабежа, а другата отивала за главатарите, повечето от които дори не познавали по-главните си агенти, ала всички от бандата чувствали властта и влиянието им.

Когато например трябвало да се ограби някой дворец или замък, водачът на бандата получавал подробен план на сградата, ключове за всички врати и описание на всички заключени помещения, в които се съхранявали ценности. Кой би могъл да достави подобни сведения? Разбира се, някой от главатарите; а те обикновено принадлежали към висшето общество. Така една нощ под носа на десетки пазачи бил ограбен дворецът на девънширския херцог, друг път, докато бандата разбивала касата на един от най-заможните банкери от рода Лестър, всичките й членове били заловени на местопрестъплението. Осъдили ги на смърт чрез обесване, ала невидима ръка им помогнала да избягат през нощта срещу насрочената екзекуция.

Често разбойниците нападали с цел лично отмъщение. Случвало се да изпратят на оня свят цели семейства, които представлявали пречка или заплаха за някое високопоставено лице.