Луи Жаколио - Принцът пират

Оттогава обезобразеният Надод се заклел непримиримо да мрази обществото и отново се прославил с такива престъпни подвизи, че ако не бяха официалните съдебни документи, които да свидетелстват, читателят трудно би повярвал на всичко това.

Двадесет и два пъти Надод бягал от шведските затвори. Той не успявал дълго да се укрива поради издаващата го външност. Затова пък се специализирал в бягствата въпреки всички предохранителни мерки, вземани от управата на затворите.

Отначало той вършел само грабежи. Но с течение на времето натрупал злоба към съдиите, които непрекъснато му издавали присъди, и дал обет да си отмъсти. И наистина в една прекрасна утрин Стокхолм осъмнал с потресаваща вест: Надод избягал от затвора и петимата съдии, участвали в разглеждането на последното му дело, били намерени заклани в леглата си.

От този ден никой повече не видял Надод, ала зловещата му ръка се чувствала във всяка дръзка кражба, грабеж или убийство. Напразни били усилията на европейските полицейски служби да заловят злосторника.

Замисляйки последното си бягство, Надод се престорил, че е получил парализа на цялата лява половина на тялото си, и останал да лежи, без да помръдне ни ръка, ни крак цял един месец. Той така майсторски изиграл ролята си, че докторът на болницата се подвел и заключил: втори такъв удар ще избави обществото от опасния враг. В навечерието на бягството Надод изглеждал много зле; извикали пастор за него. Между пастора и уж умиращия се разиграла интересна сцена.

— Защо дойдохте да смутите последните ми минути? — едва разбираемо прошепнал Надод.

— За да се разкаеш, сине мой — ласкаво отвърнал пасторът. — Искреното разкаяние изкупва всички грехове.

— Казвам ви да излезете оттук — разгневил се болният. — Аз не съм ви викал. Защо сте дошли?

Тогава пасторът поискал разрешение да остане насаме с умиращия. Доложили на управата на затвора и след като получили съгласие, стражите, които денонощно се сменяли и не напускали килията на Надод, този път излезли за малко.

— Сине мой, защо отказваш да се разкаеш? — попитал пасторът, когато останали на четири очи с Надод.

— Слушайте, казах ви да се махате! — упорствал закоравелият злодей, излязъл вече от кожата си.

— По-тихо, Надод, по-тихо! — повишил тон пасторът. — Тук няма шпиони, тъй че престани да се преструваш.

— Ти всъщност кой си? — извикал удивеният разбойник.

— Това няма значение — отговорил мнимият пастор. — Пратиха ме при тебе.

— Кой те прати?

— Не знам.

— Значи си шпионин.

— Ти си кръгъл глупак!

Надод кипнал от яд.

— Хайде, хайде, не се гневи — продължил непознатият. — Ако смяташ, че съм шпионин, защо през цялото време си мърдаше ръката, която уж е парализирана?

— Вярно — смутен си признал Надод.

— Ако бях шпионин, нямаше да седна да разговарям с теб и щях да си тръгна. Но аз съм дошъл, за да изпълня даденото ми нареждане.

И непознатият измъкнал изпод расото си пакет и рекъл:

— Скрий това под постелята си. Тук има всичко необходимо, за да избягаш. Слушай сега какво ще ти кажа. На „Морските разбойници“ им трябва кален човек като теб. Искаш ли да поемеш водачеството на хора, които ще изпълняват всяка твоя заповед, ще са готови на всякакви изпитания, без да издават събратята си, и с усмивка ще се качват на ешафода?

— О! С такива хора мога да обърна целия свят!

— В такъв случай, щом излезеш на свобода, замини веднага за Англия, в град Чичестър, и потърси нотариуса Пегам. Кажи му: „Аз съм този, когото чакат…“

После, без да промени тона си, мнимият пастор добавил:

— Мир на душата ти, сине мой!

Бандитът кимнал с глава. В това време вратата се отворила и влезлият надзирател заявил, че времето за свиждане е изтекло. Пасторът станал и се простил с умиращия.

— Няма да изкара нощта — тихо добавил той на вратата и съкрушено въздъхнал.

Предсказанието на свещеника се сбъднало: Надод не изкарал нощта в затвора.

Според правилника на затвора осветление в килиите се разрешавало само от седем до десет часа вечерта. През зимата обаче в шест вече било тъмно. Надод използвал момента, в който надзирателите излезли за малко от килията, и бързо отворил пакета, оставен му от пастора. Вътре намерил облекло за милосърдна сестра.

„Ето каква била работата!“ — прошепнал той и ехидно се изсмял.