Луи Жаколио - Принцът пират

— Ами! Кой ще тръгне из степта в такава нощ! — отвърна Черния херцог. — Чуваш ли далечния вой? Това са вълци. Те ще разкъсат всеки, който се осмели да излезе в степта — най-добрите пазачи на Розолфския замък.

— Вярно е, ваша светлост, но тази нощ няколко пъти чувам и доста необичайни звуци… Ето, благоволете да се вслушате…

Откъм морето наистина долетя звук, наподобяващ жален вик.

— Чухте ли? — попита Грундвиг, като понижи глас.

— Крясъци на бял бухал! Това са звуците, дето те безпокоят, Грундвиг.

Едва херцогът изрече тези думи, и в далечината отляво се чу друг подобен крясък, като че в отговор на първите.

— Много странно — замислено рече Харалд.

— Наистина е странно, ваша светлост, защото белите бухали лете отлитат в Лапландия.

— Интересно — продължи озадачен херцогът. — Да не би това да е някоя закъсняла двойка и сега да се надвикват в нощта… Добре тогава, да се връщаме у дома. Горя от нетърпение да узная час по-скоро новините. Да отложим разговора за малко по-късно, Анкастрьом. Между стените в замъка ще бъдем в пълна безопасност, а и оттам нищо няма да излезе навън.

— Съгласен съм, ваша светлост — рече Анкастрьом и с тих глас добави: — Немеца се досеща, че недоволстващите помнят Бьорнови, затова нищо чудно да е пуснал наоколо шпиони. А негодникът Хинко, негов приятел и довереник, е събрал цяла армия от такива люде. Съветвам ви, херцог, да бъдете по-внимателен.

— На конете! — извика херцогът, съзнавайки основателността на изложените доводи. — Да вървим у дома!

И наистина колкото и малка да беше вероятността да има чужди хора в степта, не беше нужно да се продължава този важен разговор там. А в това време бурята бушуваше с пълна сила. Вятърът духаше така, че конниците бяха принудени да се държат здраво за конете, за да не бъдат съборени на земята.

— Моите синове също се оказаха в морето в това време — отбеляза херцогът.

— Как е възможно, ваша светлост?

— Ах, Анкастрьом, ти още не ги познаваш, но утре вече ще те запозная с тях. Те много обичат да бъдат сред бушуващите вълни и рева на морето. Истински викинги са…

В този момент херцогът си спомни за опасенията на доверения си слуга, засмя се и ги подкани:

— Хайде, хайде да тръгваме, че моят храбър Грундвиг изпитва страх от бухали.

— Господарю — мрачно възрази Грундвиг, — точно преди тридесет и пет години нощта беше такава и по същия начин тогава почувствах, че в степта става нещо странно… И тогава зловещо грачеха птици. Но вашият баща, благородният херцог Ерик, не ме послуша и отиде на лов, за да го донесат после пронизан със седем кинжала…

— Да, вярно е — с печален глас рече Черния херцог. — И още не е отмъстено за неговата смърт, въпреки че се заклех.

Тримата конници полетяха като стрели към замъка Розолфс. Почти не разговаряха по пътя, но наближавайки замъка, старият херцог не се стърпя и се наклони към яздещия до него Анкастрьом, за да му каже тихо:

— Аз пак се залових със старото си занимание и неотдавна успях да открия онова, което на шега поиска от мен зет ми граф Хорн.

— А какво е искал той? Безшумен барут и безшумен пистолет, това ли е?

— Точно това.

— И вие изобретихте такъв барут и такъв пистолет?

— Да.

— В такъв случай, Немецо, пази се!

— Мисля, че заговорниците ще бъдат доволни от абдикира-нето му.

— Не. Много кръв е пролял той…

— Слушай, да не би ти…

— Да. На мен се падна жребият!…

Гигантът Анкастрьом сложи ръка върху врата на Харалдовия кон и като се наклони досами ухото на Черния херцог, продължи шепнешком:

— Дните на Немеца са преброени. За забавление на дворянството след две недели той ще даде бал с маски. Има заповед да присъстват всички от двора. Единствено граф Хорн ще знае в какъв костюм ще бъде кралят. Той ще ми го посочи, когато двамата с него отидем при краля и той каже: „Здравей, прекрасна маско!“ След тези думи Немеца трябва да падне мъртъв.

— Убийство?! — с отвращение прошепна Харалд и потрепери.

— Нима и вашият баща не бе убит, подмамен в подла примка? Нима кръвта на нашето най-високо дворянство не вика за отмъщение?

Сякаш по даден знак херцогът и Анкастрьом усмириха конете си и подкараха по-бавно.

— Съмнявам се синовете ми да се съгласят да участват в заговор с цел…

— По-тихо, за Бога! — извика Грундвиг, който яздеше по-встрани.

Като че в потвърждение на думите му на двадесетина крачки от ездачите отново се чу крясък на бухал. Черния херцог неволно трепна. Този път и на него му се стори необичаен крясъкът на зловещата птица на полярните нощи.