Луи Жаколио - Принцът пират

От тази случка до началото на нашия разказ са изтекли двадесет и две години и макар всичко да е възможно на Божия свят, дотогава не е имало сведения за участта на първия син на Харалд Бьорн.

Когато негодникът Надод предал момчето на кораба, успял да забележи, че корабът явно принадлежи на богат човек — бил построен от тиково и палисандрово дърво; по обшивката на борда имало резба, а отпред, на носа, се издигала изящна бронзова фигура на жена, държаща в ръце лебед. На главата й — това също удивило младия слуга — били изписани четири букви, обозначаващи вероятно името на кораба. Надод обаче не могъл да ги разчете, тъй като бил неграмотен.

Ако се вземе предвид господстващата по това време мода на всичко, свързано с митологията, можем да предположим, че женската фигура е изобразявала богинята Леда, както се е казвал и корабът. Това предположение би било от полза за времето непосредствено след излизането на чуждия кораб от розолфски води, но двадесет и две години по-късно то едва ли може да помогне с нещо.

Където и да е попаднал малкият Фредерик, важното е, че не му е било писано да се завърне при семейството си в родния край. И на него му издигнали надгробен паметник в параклиса на замъка редом с паметниците на дедите му. Старият Харалд не могъл да прежали първородния си син и често идвал да си поплаче над малкия гроб.

Харалд Бьорн имал и дъщеря Елена, омъжена за граф Хорн, командир на дворянския гвардейски полк в Стокхолм — един от първите хора на шведското кралство. Това бяха последните представители на стария норландски род, дал на Швеция двама крале и съратници на Ролан и Сигурд, род, водещ началото си от Один и Сканд — вождове на древните викинги. Фамилията Бьорн запазила независимостта си до края на XVIII век — до момента, когато починал и последният и представител при доста драматични и тайнствени обстоятелства.

Впрочем интересна е съдбата на тези млади хора, които не успели да продължат древната шведска династия Бьорн — загиват сред ледовете на Северния полюс, сякаш потомците на този могъщ род не са искали да се задоволят с обикновен саван, а потърсили огромния саван от вечен сняг.

Всички събития, които са предмет на нашия разказ, звучат до голяма степен като легенда, ала всъщност са исторически факти от края на миналия век.

В нощта, когато „Ралф“ упорито се бореше с разяреното море, чиито подводни скали край норвежките брегове едва не го погълнаха, бурята вилнееше и на сушата, макар и не с такава ярост.

Малко преди залез-слънце един мъж малко над шестдесетте, с горда осанка и маниери на човек, свикнал да заповядва, излезе от Розолфския замък и тръгна по спуснатия за него подвижен мост. Беше облечен в старо кадифено сако и къси също кадифени панталони. Тънките му нервни крака бяха обути в копринени чорапи с модния за онова време тютюнев цвят и в ниски обувки. Облеклото му бе допълнено от шапка от черно-кафява лисича кожа, на която бе забоден ярко блестящ диамант, голям колкото гълъбово яйце, на стойност около два милиона; отстрани на хълбока му, като знак на висок сан, висеше широк и къс норвежки меч, чиято дръжка беше обсипана със скъпоценни камъни.

Този старец, облечен със семпло, но скъпо облекло, беше Харалд XIV, херцог Норланд, главата на рода Бьорн. Обезпокоен от лошото време, той вдигна до устните си златна свирка, закачена на златна верижка, и силно изсвири. Звукът отекна в мрачните сводове на замъка. Почти след миг се появи слуга.

— Къде са синовете ми, Грундвиг? — попита го господарят на замъка. — Да не би да са излезли в морето в това време?

— Те, ваша светлост — замънка объркан слугата, — не биха, разбира се, си позволили… предполагам, че… да, спомням си, че те благоволиха да излязат в степта на лов за елени.

— Някак несвързано приказваш, Грундвиг. Нищо не разбрах — прекъсна го строго херцогът. — Казвай истината, къде са младите господари?

— Ваше височество, вероятно са ме излъгали, като споменаха, че отиват на лов за елени, защото „Сузана“ не е във фиорда.

— Ах, тия безумци! Вечно са в морето независимо от времето! То ще вземе да ги погълне някой ден, както погълна и вуйчо им Магнус.

— Те не благоволяват да слушат моите съвети — с огорчение рече старият слуга. — Напоследък дори започнаха да странят от мен. Преди искаха да ги придружавам навсякъде, а сега ми казват, че съм бил много стар за мореплавател.