Луи Жаколио - Принцът пират

В Розолфския замък никой не подозирал каква беда очаква стария Харалд и синовете му. Слепият случай подреди така нещата, че разбойниците безпрепятствено се озоваха там, където им бе целта, и то чрез най-подло предателство — злоупотребявайки с предложеното им гостоприемство, те се канеха да осъществят най-злодейските си замисли.

Надвечер корабите влязоха в малкото Розолфско пристанище и двамата братя побързаха да представят новия си приятел на баща си. Старият Харалд покани Инголф на вечеря. Инголф поддържаше в изрядност парадния си капитански мундир, който бе имал право да носи по време на войната, и сега се яви с него на вечерята у херцог Норланд.

Докато минаваше през отворените врати на замъка с блестящите по него златни нашивки и ордени, които наистина бе получил от разни държави, макар и невалидни впоследствие, срещу него се зададе Грундвиг, изпратен от Харалд да преведе госта през лабиринтите от коридори. В момента, в който видя насреща си Инголф, старият слуга изведнъж пребледня и дори се подпря на стената, за да не падне; гледаше слисан и нямаше сили да произнесе дума.

— Какво ти е, старче? — ласкаво го попита Инголф, като се приближи до слугата и го подхвана под мишница.

Капитанът имаше много хубав глас, който понякога звучеше с необикновено нежен тембър.

— Гласът на херцога… — измънка под носа си слугата. — И каква прилика!… Боже мой! Боже мой!… Полудявам ли?

Инголф стоеше объркан и не разбираше какво става със стареца. На помощ му дойде Едмунд, който се приближи в този момент.

— Какво има, Грундвиг? — попита младежът с престорено сърдит тон. — Защо задържаш приятеля ми? Какво ти става, да не си болен?

— Не… нищо, ваша светлост, аз просто… силите ми намаляват. Не са ми малко годините — смотолеви слугата.

Едмунд хвана приятелски Инголф под ръка и скоро двамата изчезнаха зад свода на коридора.

Грундвиг ги проследи с поглед и прошепна:

— Боже, Боже! Дано да е той! Тогава спокойно ще умра!

Към края на вечерята, по време на която Инголф направи добро впечатление с изисканото си държане, един от матросите на херцога донесе важна вест: при входа на фиорда се е разположила английска ескадра от седем кораба; единият от тях навлязъл в канала въпреки изричната забрана.

Фиордът беше собственост на херцога и никой нямаше право да влиза в него без разрешение.

Като чу това, Инголф леко побледня, но за щастие никой не го забеляза. Само той знаеше какво дири английската ескадра в норландски води.

— Що за дързост! — гневно извика Харалд. — Стреляхте ли по тях?

— Съвсем не, ваша светлост. Началникът на караула Нюстен не посмя да стреля, но дръпна веригата на Адската врата и корабът бе принуден да спре.

Адската врата беше мястото на канала, където той се стесняваше до петдесет метра и можеше да се прегражда с верига.

Матросът продължи:

— Командирът на кораба им предаде, че ако не го пуснем да влезе, утре призори щял да разбие веригата с топове. Нюстен му отвърна, че в такъв случай и той ще открие огън и ще потопи кораба.

— Добре му го е казал! — рече Харалд. — Най-сетне и той да прояви повече решителност… И после какво…

— После, ваша светлост, началникът на караула ме прати при вас, за да дадете разпорежданията си.

Харалд повика секретаря си и му продиктува следното:

„Аз, херцог Норландски, върховен владетел на фиордите и бреговете, влизащи в пределите на херцогството, нареждам на капитана на английския кораб, влязъл в Розолфския фиорд, незабавно да се изтегли от водите на херцогството. Същото се отнася и за останалите кораби от ескадрата, които преди изгрев слънце трябва да са напуснали розолфските води.“

Под писмото старият Бьорн се подписа така:

„Харалд XIV, херцог Норландски“.

По кобна случайност не бе споменато името Бьорн и Инголф тъй и не разбра, че гостоприемните му приятели са същите онези Бьорнови, на които Надод Червеноокия се готвеше да си отмъсти. А той и не беше разказвал никакви подробности за враговете си.

Само една дума щеше да обясни всичко на Инголф и тя беше презимето на херцога; ако той бе изписал цялото си име, събитията сигурно биха се развили другояче. Като че ли обстоятелствата се подреждаха така, че да работят в полза на отмъстителните замисли на Надод.

— Как е възможна такава дързост — обърна се старият херцог към Инголф. — С какво право англичаните си позволяват да правят проверки на всички европейски пристанища! Нямам намерение да търпя подобно унижение. Имам шест кораба, с които спокойно мога да браня риболовните си води от пирати. Способен съм да заставя всекиго да уважава независимостта на Норландското херцогство, признато официално от Калмарската уния.