Луи Жаколио - Принцът пират

— Напълно одобрявам поведението ви, ваша светлост — рече Инголф. — Не бива да търпите подобна наглост, особено като се има предвид, че разполагате със седем кораба, какъвто е и броят на английските, намиращи се във фиорда ви.

— Грешите, капитане — отвърна Харалд, — разполагам с шест кораба. „Сузана“ е увеселителна яхта и не е въоръжена.

— Да, ваша светлост, но те стават седем с моя кораб, ако, разбира се, му позволите да вземе участие в битката с англичаните.

— Какво?! Вие сте готов да вземете участие?! — изумен извика Черния херцог. — Но вашето правителство може да ви потърси отговорност за това.

Ако Инголф би позволил да надделее рицарската му същност, той щеше да отвърне: „Не искам да ви лъжа повече — англичаните са влезли във фиорда заради мен. Аз съм капитан Велзевул. И встъпвайки в битка срещу англичаните, вие по-скоро ще защитавате мен, а не себе си. Ако прецените, може да ме предадете на англичаните. Техният крал веднага ще ви удостои с Ордена на жартиерата, а и другите държави ще последват примера му: Швеция ще ви даде Ордена на желязната корона, Прусия — на Черния орел… Това е истината, тъй че можете да заповядате да бъде арестуван капитан Велзевул още сега, на вашата трапеза…“

Но Инголф мълчеше. Да, той можеше да рискува себе си. Ала да рискува живота на храбрите си матроси, които той сам превърна в пирати, нямаше никакво право. А и си спомни за клетвата, която бе дал тържествено на Надод. И се покори на съдбата си.

— За какво се замислихте? — с вежлив тон запита херцогът.

— Умувам как да избягна последствията, за които ме предупредихте — отвърна Инголф. — Затова ви предлагам да се сражавам под вашия флаг, така никой няма да узнае кой съм в действителност.

Последните думи пиратът произнесе със загадъчна усмивка, чийто смисъл никой не разбра.

— Поздравявам ви за идеята, капитане! — възкликна с юношеска пламенност херцогът. — Това ще бъде третата поредна битка за честта на Норландското херцогство. Датчани и холандци помнят подобно нещо…

Олаф и Едмунд, зарадвани от случая, че ще премерят силите си с англичаните, стиснаха горещо ръката на Инголф.

— Ако ги победим — пошепна старият херцог в ухото на Анкастрьом, — това ще бъде добре дошло за нашите планове.

— И ще предизвика огромен възторг в Швеция и Норвегия — допълни Анкастрьом. — Тогава без съмнение парламентът ще избере за крал Едмунд.

Двамата размениха тези думи съвсем тихо, тъй че никой от присъстващите не ги чу. Усмивка на радост и гордост озари лицето на стария херцог.

Беше решено: ако англичаните не си тръгнат доброволно, корабите на херцога ще се сражават с тях в розолфските води, като използват малката крепост на носа.

Изпратеният от Нюстен матрос си тръгна, за да предаде ултиматума на херцога към англичаните и заповедта за началника на караула. След това всички се разотидоха по стаите, а Инголф се върна на кораба си. Едмунд и Олаф помолиха баща си да повери командването на всички техни кораби на новия им приятел, тъй като той бил най-опитният сред тях — участвал е и в предишната голяма война.

Надод стоеше на палубата и с нетърпение очакваше Инголф. И той се бе приготвил за сражение, но срещу благородството и великодушието на Инголф, макар да не беше напълно уверен в победата си. А тя му беше особено необходима, тъй като едва ли би му се предоставил друг такъв случай да утоли ненавистта си към Бьорнови. Освен това, ако намеренията му се увенчаеха с успех, той щеше да получи опрощение за всичките си престъпления, а това никак не беше маловажно за него, защото след амнистията и със заграбените от Розолфския замък милиони Надод разчиташе да се появи в обществото с високо вдигната глава, над която доскоро бе висял мечът на палача. В случай обаче на провал той бе решил да убие по най-хладнокръвен начин Инголф, като припише смъртта му на Бьорнови, разчитайки с това да предизвика огромна жажда за мъст у матросите на кораба срещу обитателите на замъка.

Настана една от най-красивите полярни нощи. На небето засияха милиарди звезди, които се отразяваха като златен прах в тъмните води на залива. Топъл вятър, пропит с острата миризма на морето, полюшваше високата степна трева; чуваха се леки, сънени звуци на заспиващата природа: жужене на насекоми, шумолене на листа, ромол на ручеи, а в клоните на трепетликите лееше своите мелодии северният славей, прекъсван сегиз-тогиз от гръмкото крякане на блатни жаби.