Луи Жаколио - Принцът пират

След тази кратка душевна борба Инголф вдигна глава и рече:

— Нямам какво повече да ти кажа. Дал съм ти дума и ще я отстоя.

— Тогава да си пожелаем на добър час! — отвърна Червеноокия. — Впрочем аз не съм се и съмнявал, че можеш да измениш на думата си.

Сетне, като извади от пазвата си чист хартия, подаде го на Инголф и допълни:

— Това ти е за награда, макар че бих предпочел да разчитам на твоята вярност и без такива неща.

Инголф пое листа, който представляваше официален документ, съставен с всички необходими формалности… Докато го четеше, ръцете му почнаха да треперят, сълзи замъглиха очите му. Документът възстановяваше честта му и възвръщаше правата, които бе завоювал в петгодишната война, отнети му впоследствие несправедливо…

— Ти ли направи това, Надод? Ти ли го издейства за мен? — рече той и за първи път стисна горещо ръцете на бандита. — Ако някога се наложи, готов съм да жертвам живота си за теб…

— Искам само да ми помогнеш да си отмъстя, нищо повече… Сега ти е ясно, че е достатъчно само да се каже една дума на англичаните и те ще си тръгнат. Защото те търсят капитан Велзевул, а такъв няма тук, тук има капитан от шведската кралска флота.

— В такъв случай — зарадва се Инголф — ще спасим живота на толкова много невинни хора.

Изведнъж обаче той сбърчи вежди и тонът му се промени.

— Може да излезе, че се радваме прибързано. Представи си, че старият херцог не пожелае моето застъпничество. Той ревностно пази своята независимост, а тук не е Швеция…

— Бъди спокоен, няма да се стигне дотам — отговори Надод. — Нима не познаваш англичаните? Те са дръзки с по-слабите, но озъбиш ли им се, веднага си плюят на петите… Утре заран няма да има ни един техен кораб във фиорда.

Неочаквано в обширната степ се разнесе крясък на бухал. Надод потрепера.

— Какво беше това? — запита Инголф.

— Нищо — смути се Надод. — По тия места често се чуват бухали.

— Странно! — озадачен промълви капитанът.

— Кое ти се струва странно?

— Ами странно е, че…

Крясъкът се повтори. Надод се намръщи и погледна Инголф, но той като че ли се беше отнесъл нанякъде. Това се стори подозрително на Надод.

— Инголф — заговори той, — не искам да крия нищо от теб. Напълно си прав, като намираш крясъка на бухал странен за това време на годината. Това наистина не е бухал, а сигнал за мен.

— Аха! — равнодушно прозвуча гласът на капитана.

— Петнадесет тайни агенти, които ти неотдавна свали в Нордкап, наблюдават Розолфския нос. Дал съм им нареждания и ти може и да не участваш в тази най-трудна част от изпълнението на целта. Твоето участие ще се ограничи до превземането на замъка и пренасянето на съкровищата на кораба. А пленниците ние сами ще заловим. Както виждаш, погрижил съм се да не те въвличам в най-мръсната работа… А сега извинявай, но трябва да ида и да чуя съобщенията от тях…

Червеноокия забързано излезе.

— Ето че почнаха — промълви Инголф, след като Червеноокия си отиде. — Каквото и да предприема за спасението на онези хора, нищо няма да помогне, освен ако… Не, и това не. Достатъчно ми беше и краткото време, за да ги опозная добре… Ако ги предупредя за опасността, те, вместо да се качат на яхтата и да избягат навреме от замъка, ще вземат да призоват всички васали и до последен дъх ще защитават земите на своите деди. Те с цяла английска ескадра са готови да се бият, камо ли да отстъпят пред бандитите… В какво ужасно положение изпаднах! А и кажа ли дума, ще загине Надод. Не мога да допусна подобно нещо, след като веднъж вече сме се договорили с него… Ех, какъв волен корсар си бях досега. Кой дявол ме накара да се включа в такава позорна експедиция? Защо го направих? Съвсем се опозорих!… Ако ли пък премълча, целият този древен род ще загине, а доколкото виждам и чувствам, върху него не тегне никакво петно… Сигурен съм, че заговорът, в който те уж били участвали, е чиста измислица… О, поне малко да можех да повярвам, че те наистина са опасни за държавата!

Инголф развълнуван закрачи из каютата.

„Всъщност какво ми влиза в работата? — продължи той наум разсъжденията си. — Аз да не би да съм тук съдия! В момента съм офицер от редовната флота, който е получил специално нареждане и трябва да изпълни служебния си дълг. Последствията не ме засягат… Е, да, но мога ли да залича от паметта си геройския подвиг на младежите, които ни спасиха да не загинем във вълните на малстрьома? Мога ли хладнокръвно да гледам как пред очите ми ще изколят тия доблестни хора? Не! Трябва да ги спася на всяка цена… Но как да направя така, че да не пострада Надод? Като е безчестен бандит, следва ли да бъде лишен от съжаление? Нали той самият е жертва на жестокост. (Инголф очевидно бе повярвал на измислицата за потъналото дете.) Нима нехайството му, обяснимо за един незрял юноша, може да оправдае варварското наказание, което са му наложили?… Какво да правя?… Боже мой, какво да правя? Как да изляза от това положение?“