Ашли Сноу - Мод

— Мой баща… — прошепна Мод, извиквайки в съзнанието си образа на онзи набит, изпълнен с достойнство възрастен джентълмен, който винаги намираше добра дума за нея. А майка й, която не познаваше, е била гувернантка, образована дама. Нищо чудно, че бе по-любознателна от другите слуги.

— Това не е всичко — продължи Алън със самодоволна усмивка. — Явно съвестта на лорд Бамбридж го е задължила да ти остави наследство.

— Точно така — намеси се Рамзи, страхувайки се, че Алън ще съобщи новината преди него. — Три хиляди лири годишно. Това би трябвало да послужи като компенсация за всички щети, които може да ти е причинил.

Мод остана с отворена уста.

— Три хиляди лири! Та това е цяло състояние! Алън, ние сме богати!

Алън се засмя.

— Е, не точно богати, но заможни. Не мога да повярвам. Хванал съм богата наследница!

Рамзи се облегна и извади още един плик от джоба си.

— Нося ордера за тазгодишното плащане със себе си. Щом го предам, мога спокойно да се върна в Англия. Това препускане около света е прекалено много за човек, който е свикнал със спокойния живот и съзерцаваното на природата в Съфолк.

Мод най-после възвърна способността си да говори.

— Не още. Не и преди да съм взела част от тези пари, за да купя най-хубавата брошка в Ню Йорк, която да отнесете на лейди Джулия.

— За Мод Мелингам Мейкджой, актриса, наследница и изключителна домакиня!

Алън вдигна чешете си, а Джеръми и Мими го последваха и се изправиха. Мод ги дари със сияйна усмивка. Бяха най-добрите й приятели на света, а наздравицата им бе толкова искрена, че тя усети как в очите й напират предателски сълзи.

— Благодаря — каза тя и преглътна. — Много ви благодаря.

— Ние трябва да ти благодарим за тази прекрасна вечеря — заяви Джеръми и отново се настани на мястото си. Бяха седнали около кръглата дъбова маса в розовата стая на „Кралския герб“, наслаждавайки се на най-великолепната вечеря, откакто бяха напуснали Англия. Мод я бе уредила по случай ненадейното си богатство и бе настояла всичко да е първокласно, от скаридите и супата от костенурки, след които следваха десет ястия, до крем карамела и сладкишите за десерт. Към вечерята бяха поднесени четири вида вина, подбрани най-грижливо и без оглед на цената. Храната и напитките бяха чудесни, но истинско удоволствие й достави искрената радост, с която всички посрещнаха новината за внезапното й голямо богатство. Мод произнесе мислена молитва на благодарност за това, че има такива добри приятели. Сега те бяха нейното семейство, това, което никога не бе имала.

— Разбира се — каза сухо Алън, — след тази вечеря Мод сигурно вече няма да има богатство. Вероятно струва цяло състояние.

— Няма значение — отвърна тя и небрежно махна с ръка. — Сигурно никога вече няма така да си развържа кесията, но сметнах, че днес си струва, след всичко, което преживяхме.

— Какво ще правите по-нататък, мамзел? — попита Мими. Кръглите й бузки бяха порозовели от виното и през цялата вечер тя рядко пускаше ръката на съпруга си. — Ще купите къща тук, в Ню Йорк, или ще се върнете в Англия?

Мод се усмихна на Алън.

— О, мисля, че ще останем в Ню Йорк, а ти? Англия изглеждаше привлекателна до момента, в който разбрах, че лейди Джулия ми е половин сестра. Тази мисъл е ужасна за мен, но предполагам, че е още по-ужасна за нея!

Алън постави ръка на рамото й и я притегли към себе си.

— Преди да помислиш да си купуваш къщи, дрехи или други такива, има нещо, което трябва да свършим на първо място. Сега, след като си богата наследница, няма повече да възразяваш да се омъжиш за мен. Искам церемонията да се състои утре сутринта.

Мод погледна в дълбоките му очи и за последен път се опита да се пребори със собствените се демони.

— Може би е време — изрече тихо. — Може би това е най-хубавият дар, който моят баща ми е оставил.

И това бе истина. Лорд Бамбридж й бе дал възможност да прибави нещо повече към богатството на Алън от собствената си бедност: име, макар и незаконно, наследството на изискана фамилия и зестра. Едва ли, когато е диктувал писмото, лорд Бамбридж е предполагал какво й дарява.

Алън се наведе и целуна устните й, все така топли и приканващи, каквито бяха през онзи първи ден в лондонското му жилище.

— И моето тяло става твой пленник — промълви той и усети тръпката, която разтресе тялото й.

Тя постави длан на бузата му.

— Това е Конгрийв — каза тя меко — „Обич за обич.“ А аз никога не получих ролята на Анжелика!