Ашли Сноу - Мод

Романът я съблазняваше, но щом погледна в чантата си, реши да запази монетите, които имаше. Животът им още бе твърде неуреден, за да си позволят да харчат пари за друго, освен за най-необходимото. Алън настояваше, че трябва да живеят скромно, докато не получи превод от агента си в Шотландия.

Стаите, които бяха наели в къщата на фрау Квадман на Мейдън Лейн, бяха удобни, но много обикновени и единствено фактът, че наскоро венчаните Джеръми и Мими живеят от другата страна на коридора, ги правеха поносими. Все пак трябваше да издържат, докато мистър Бенет организира театър, за да могат отново да си вадят хляба.

Тя се уви по-здраво в наметката и се усмихна. Какво значеха някакви лишения, щом Алън бе до нея? След като помисли, че завинаги го е изгубила, бе истинско небесно щастие да влезе в стаята и да го види, седнал на стола, как вдига поглед към нея, усмихва се и протяга ръце да я привлече на скута си. Да лежи в прегръдките му, да чувства устните му, които се плъзгат по лицето, гърдите, тялото и… какво повече можеше да желае? Може би брак, но тя все още отказваше да обмисля този въпрос. Когато Джеръми настоя двамата с Мими да бъдат венчани от капитана на кораба по пътя за Ню Йорк, Алън я помоли да направят двойна сватба. Ала тя още не можеше да се отърси от мисълта, че ако се ожени за нея, той ще се лиши от възможността да намери благородна, богата съпруга, която да му даде безгранична сигурност и шанс. Обичаше го прекалено много, за да се изпречва на пътя на неговия напредък. Дори когато той възразяваше, че аргументите й са нелепи, тя държеше на своето.

Дълбокият звън от кулата на Тринити й напомни, че закъснява и Алън сигурно ще се пита къде е. Тя затегна кесията си и загръщайки се по-плътно в пелерината, забърза надолу по улицата. Можеше и да беше студено, но на душата й бе топло.

Навела глава срещу вятъра, тя не видя мъжа, идващ право срещу нея. Когато завиваше зад ъгъла, тя се блъсна с него и прикова тънката му, облечена в черно фигура към стената.

— О, драги господине… простете… — каза тя и посегна да му помогне да възстанови равновесието си.

— Няма нищо… всичко е наред… не се притеснявайте… — промърмори мъжът, като намести шапката си и изтупа снега от раменете си. Вдигна поглед и видя, че тя го наблюдава.

Мод ахна. Почувства как кръвта се оттегля от лицето й и очите й се разширяват, и тя отстъпи.

И двамата замръзнаха, приковали очи един в друг.

— Мили Боже… — измърмори мъжът.

— Не! — възкликна Мод, отстъпи още една крачка назад и залитна. — Не…

Обърна се и побягна по улицата, без да забелязва подплашените коне, които се дърпаха в поводите си, не чуваше и виковете на коларите. Тичаше слепешком, долавяйки зад гърба си виковете на мъжа; безразлично й бе къде отива, искаше само да се смеси с тълпата. Продължаваше да тича, прекоси една алея, после сви по някакъв път, докато се увери, че се бе изгубила сред тълпата от коли и пешеходци. Бе забравила вятъра и студа. Сега единственото важно нещо бе да избяга.

Час по-късно тя се отправи към кръчмата „Кралският герб“, където се надяваше, че Алън още я чака. Вътре бе сумрачно, топло и задимено, носеха се силните, привлекателни миризми на ядене и пенеста бира.

С облекчение забеляза Алън, който седеше в едно сепаре, пушеше глинена лула и се бе зачел в някакъв лист на светлината на двойния свещник. Промъквайки се до него, Мод се опита да спре треперенето на тялото си, за което знаеше, че не е само от студ.

Той повдигна глава от листа и очите му загрижено се присвиха.

— Къде беше? Помислих, че нещо ти се е случило.

— Така е.

— Скъпа — каза той и улови ръцете й. — Измръзнала си. И си толкова бледа, сякаш си видяла призрак.

Мод едва-едва се усмихна.

— Видях призрак. О, Алън…

Очите й се напълниха със сълзи. Той си наведе по-близо и каза ниско:

— Не Шевалие дьо Превалоа, нали?

— Не — поклати глава тя. — Не него. Нещо по-лошо. Адвоката Рамзи!

Алън се засмя с облекчение.

— Сигурно си се заблудила. Адвокатът Рамзи тук, в Ню Йорк? Невъзможно.

— Той беше. Дори ме позна. О, Алън, знам, че ме е проследил дотук, за да ме върне обратно в затвора Нюгейт. Онази ужасна брошка! Не можах да я върна, а лейди Джулия е такъв човек, че ще иска отмъщение до края. Знам само, че тя го е изпратила след мен!

— Успокой се — каза той и вдигна ръката й до устните си. — Това звучи прекалено невероятно.

— Може ли да го направи? Може ли да ме арестува за нещо, което съм направила в Англия?