Ашли Сноу - Мод

Тълпата се разсмя и одобрително затропа с крака.

— Този стар козел може да играе в Друри Лейн — измърмори Джеръми под носа си.

Алън започна да се отчайва. Спомни си как отведоха Мод и сърцето му се преобърна. Как можеше да я спаси, когато те с Джеръми не можеха да спасят дори себе си?

— По-добър е, отколкото предполагах. А сега какво следва?

— Върни се в транса си — нареди приятелят му с предизвикателна усмивка. Алън отново забърбори, заизвива тялото си и клюмна глава. Като поотвори очи колкото да вижда, той съзря как Джеръми показа носната си кърпа, после отново я скри; извади трите чаши и ги завъртя толкова бързо, че изглеждаха петдесет; хвърли трите топчета към гората и ги извади изпод мишницата на Сиото. Когато бе зашеметил достатъчно слисаната тълпа, взе три пръчки и нареди да ги метнат в огъня, но бързо да ги изгасят. След това, с помощта на барут, вплетен в нишката на въжето, той ги подпали и започна да жонглира с хвърчащите искри в продължение на цяла минута. Дори Алън бе впечатлен.

Той излезе от транса и Джеръми застана до него.

— Това бе достойно за самия Пирети — промърмори той.

— Сиото всеки момент ще получи удар. Виж как бърбори нещо на вожда.

— Не вярвам на нито един от двамата. Още не сме се измъкнали, приятелю. Имаш ли още някакви чудеса?

Джеръми му отправи жизнерадостната си усмивка.

— Е, мистър Дезмънд, за всички тези години трябваше да ме опознаете по-добре. Какво мислиш, че правех снощи, докато ти успокояваше Мод?

Той подхвърли едно топче с чевръстите си пръсти и го скри в ръкава си.

— Ами че аз едва започвам.

Мод нямаше представа колко дълго бяха вървели. За нея времето сякаш бе спряло завинаги. Часове наред принуждаваше краката си да се движат, без да съзнава колко е уморена. Огромна болка тежеше като камък на гърдите й. Опитваше се да изгони мисълта за това какво понасяха в момента Алън и Джеръми. Да не мисли за бъдещето и за пълната безнадеждност. Какви истории бе чувала за съдбата на бели пленнички сред дивите племена? Принудени да се превърнат в малко повече от робини; заставени да се омъжат или да станат любовници на диваци и дори да раждат деца; неприети от индианците и винаги сами!

И никаква надежда за спасение. Кой знаеше, че е изчезнала? Кой се интересуваше от нея? Може би генерал Уилкс би се загрижил, но той бе мъртъв. Без Алън и Джеръми тя бе напълно загубена и изоставена.

Докато стигнаха в другото село, се стъмни. Бяха вървели цял ден с кратки почивки. На два пъти й позволяваха да пие от някое изворче по време на почивката, но не й дадоха храна. Бе замаяна от глад, но твърде уморена, за да я е грижа.

Селото изглеждаше същото като това, което бе напуснала сутринта — дълга редица от дървени къщи със сламени, конусовидни покриви и широко открито пространство, осеяно с огньове и ниски дървени рамки. От лютивата миризма тя заключи, че това, което висеше от рамките, бяха късове месо.

Заведоха я до най-дългата колиба и я оставиха навън, където с любопитство я оглеждаха няколко голи деца, а водачките й влязоха вътре. Олюляваше се на краката си; жените излязоха, сграбчиха я за ръцете и я задърпаха през ниския вход.

Слабият огън, който гореше в средата на колибата, осветяваше малко кръгче, около което цареше непрогледен мрак. Стаята бе задушна и гореща, наситена с противните миризми на мас и човешка пот. Край огъня седяха в полукръг няколко души, лицата, на които почти не се виждаха в здрача.

Когато Мод погледна към тях, очите й се замъглиха. С безразличие тя видя как една от фигурите се надигна, отдели се от кръга и тръгна към нея. Тя затаи дъх в очакване нещо да се случи.

Познат глас, нисък и мелодичен, изрече името и. Тя вдигна поглед към едно усмихнато лице.

— Добър вечер, мадмоазел Мод. Отново се срещаме. Не ви ли обещах, че ще стане така?

Мод примигва, опитвайки се да различи в сумрака познатите черти на издълженото лице пред нея. Коленете й се подгънаха, очите й се затвориха и тя припадна право в прегръдките на Шевалие Иполит дьо Превалоа.

Когато отвори очи, тя видя само французина, който я държеше в обятията си и се опитваше да допре дървена чаша до устните й.

— Пийнете малко от това, мадмоазел. Изглеждате много уморена.

Мод отблъсна ръката му.

— Какво е това?

— Само малко вино. Донесох го със себе си. Дори водата не е добра за пиене в тези села на диваци.

Тя направи усилие да седне.

— Не разбирам. Защо сте тук? Как се озовахте тук? Всичко е толкова нелепо.