Ашли Сноу - Мод

— Може би очакваме хората да показват малко повече достойнство в делата си. Вие не сте били нищо друго, освен един обикновен шпионин!

— Не се смятам за обикновен, мадмоазел. Гледах да съм колкото може по-полезен на своя крал. Когато в Англия повече не можеше да се извлече полза, отплавах за Нова Франция, за да служа по друг начин.

— Какво стана? Започнаха да усещат вашата игричка?

Той сви рамене.

— Ползата от шпионина винаги е временна. Уморих се от тази игра.

Поведението на кавалера само усили недоверието й към него, въпреки че я бе спасил от мохиканите.

Когато най-после се показаха огромните плоски върхове на планината, извисяваща се над Монреал, тя изпита не точно щастие, а облекчение, че накрая напуска лодката. А вероятно, като живееше в истински град, ще й бъде по-лесно да не вижда толкова често монсеньор дьо Превалоа.

За свое разочарование разбра, че няма да й позволят да влезе в град Монреал. Вместо това я заведоха на един малък шлеп, закотвен в реката под бреговата ивица, и я заключиха в миниатюрна каюта. За първи път започна да се чувства пленница на французите, и по-специално на Превалоа, който не криеше, че това лошо отношение бе по негова заповед.

Тя седна на тясната дъсчица, която служеше за легло, и в главата й се появи мисълта, че ако той я последва в това тясно, ограничено пространство, тя ще намери начин да убие себе си или него. Болката от смъртта на Алън бе все още толкова силна, че повече не й се живееше. Тъкмо оглеждаше каютата за нещо, което би могло да й послужи като оръжие, когато усети, че шлепът започва до се движи. Спусна се към илюминатора и видя как зеленият, обрасъл с дървета бряг от другата страна на града се изплъзва покрай нея. Но къде ли отиваха? Доколкото знаеше, на север нямаше нищо друго, освен пустош.

Със спускането на нощта в каютата стана тъмно като в рог, защото нямаше свещ. Мод легна на койката и накрая потъна в сън, приспана от люшкането на корабчето, скърцането на дъските и тишината в малката й стая. Събуди се от слънцето, което струеше през прозореца и хвърляше светли зайчета по пода. Лекото движение на каютата й подсказваше, че отново са хвърлили котва.

Мод наплиска лицето си с вода, пооправи роклята си и се опита наново да сплете дългата си коса. Когато чу вратата да се отключва, се допря до стената, като почти се боеше да види кой влиза.

Един млад моряк, още юноша, с дълга, мазна опашка на гърба пристъпи вътре и я заговори.

— Bonjour, мадмоазел — каза той, сваляйки шапката си. — Да ви донеса ли закуска?

— Oui — промърмори Мод. Той си пресегна през вратата, вдигна малък поднос и го постави на масата.

— Вие яжте, след това ще изведа мадмоазел на брега.

— На брега? Къде?

— В града.

Мод се приближи до масата, взе една чаша с димящ бульон и я поднесе към устните си.

— Какъв град? Не знаех, че в Нова Франция има други градове, освен Монреал.

Момчето се засмя на невежеството й.

— Квебек, мадмоазел. Град Квебек.

Квебек. Тя смътно си спомни войниците да назовават това име по време на дългия поход към езерото Джордж. Поне го бе нарекъл град. Това бе окуражаващо. Докато морякът чакаше, тя бързо погълна храната си, после се изкачи по стълбичката на палубата, а той я последва.

Квебек се оказа огромна скала. От малкото къщи, скупчени в подножието, нагоре се издигаше висока скална стена, а на върха й имаше още покриви и остриета. По протежение на пристанищната ивица имаше ред складове, а докъдето погледът й стигаше, имаше закотвени многобройни кораби във всякакви форми и размери. Бе град, но освен това и крепост.

Изпълнена с желание, тя се спусна по въжената стълба в чакащата лодка. След няколко минути гребане достигнаха каменния кей и й помогнаха да изкачи няколкото стъпала до скелята, простираща се успоредно на пристана. Надеждите, че ще я пуснат свободно да се разхожда из града, бързо се разбиха, когато двама войници, облечени в белите униформи на френската армия, пристъпиха към нея.

— Мадмоазел Мейкджой. Последвайте ни, моля — обади се единият на съвършен английски, като я улови за лакътя.

Мод се опита да се откопчи.

— Къде ме водите? Пуснете ме!

— Кавалер дьо Превалоа ни нареди да ви придружим до безопасно място. Елате, без да правите сцени. Така ще е най-добре за всички.

Мод погледна гневно мъжа, но изход нямаше. И тъй като изобщо не познаваше този чужд град, вероятно бе по-разумно да ги последва, докато сама не намери начин за бягство.

Очакваше да я заведат на върха на скалата, но вместо това се насочиха към лабиринта от тесни улички в подножието. Това, както разбра от водача, бе по-старата част на града. Тя бе значително по-голяма, отколкото изглеждаше от реката. Улиците, които се намираха по-близо до водата, бяха застроени с огромни складове, но когато се отдалечиха от тях, пред пътниците се изпречваха спретнати къщи, високи три или четири етажа, от чиито прозорци можеше да се зърне елегантната вътрешна подредба.