Ашли Сноу - Мод

Алън тихо ругаеше.

— Как можах да помисля, че ще минем спокойно през тези гори? Трябваше да се досетя!

Той обърна очи към Мод, опитвайки се да привлече погледа й, и сърцето му се сви. Изглеждаше толкова уморена и нещастна, и това бе по негова вина. Искаше да я отведе някъде в безопасност, а ги бе докарал до това ужасно положение. Най-вероятно щяха да ги убият. Той дръпна стегнатите въжета, които държаха ръцете му за пръта, но те бяха здраво вързани. Не можеше дори да я успокои, помисли си той горчиво.

Джеръми простена и се размърда.

— Това земята на племето на мохиканите ли е? Смятах, че са приятели на англичаните.

— Приятели са на сър Уилям Джонсън. Не всички ирокезки племена са съгласни със своите вождове. Много от тях се колебаят между французите и англичаните. Това може да е бунтарски настроена група. Или пък е възможно след разгрома при Форт Корийон племето на мохиканите да е преминало на страната на Нова Франция. Но очевидното е, че никак не им се нравим!

— Какво ще ни сторят? — попита тихо Мод. В действителност не държеше да знае, но все пак смяташе, че ако е подготвена, ще може по-лесно да понесе участта си.

— Не знам — отговори Алън. Той имаше много ясна представа за това, което ги очакваше, но не искаше да тревожи Мод. Когато ги завлякоха в селото, едно от първите неща, които забеляза, бяха двете клади на края на дългата редица от колиби. Знаеше за какво служат от разказите на войници, които бе слушал в лагера. Изгарянето на тези клади бе за препоръчване, отколкото да те сварят жив, или, още по-лошо, да те принудят да гледаш и после да ядеш от месото на другите. Бе чувал, че това е разпространен обичай сред диваците.

По тялото му премина болезнена тръпка. Не, никога нямаше да позволи това да се случи с Мод. Самият той щеше да я убие, преди да им позволи да я докоснат.

— Толкова съм жадна — изстена тя. Главата й клюмна на гърдите и тя изгуби съзнание. Алън бе доволен. Това изглеждаше единственият начин да си почине през следващите няколко часа. Той се завлече до нея и допря крак до нейния. Никога не я бе обичал повече и не е бил по-безпомощен да й да облекчи страданията й. Завладя го гняв от собственото му безсилие. Тя щеше да умре само защото не бе предвидил развитието на нещата!

Гневът обаче му даде нови сили. Трябваше да има начин да я спаси. Да направи нещо, за да ги измъкне.

Обърна поглед към Джеръми и видя, че той се взира в пода напълно сломен. Когато вдигна очи и срещна погледа на Алън, Джеръми се опита да се усмихне.

— Това може да е краят на пътуването, приятелю — каза той тихо. — Съжалявам, че стана така. Особено за Мод.

— Не се предавай толкова лесно — сопна му се Алън. — Сигурно може да се направи нещо. Мисли, мисли!

Джеръми погледна към отворената врата на колибата; воят навън се бе усилил. През нея се виждаше как диваците се отправяха на тълпи към другия край на селището.

— Страхувам се, че и ножът, и хлябът са у тях.

Алън дръпна по-яростно вървите, стягащи китките му.

— Сигурно е така, но ние сме по-умни. Трябва да намерим изход.

Джеръми клюмна глава от изтощение. Дългото ходене, плюс раната на главата му бяха изцедили и последните му сили.

— Добре, мисля, че е време за deus ех machina — въздъхна той.

Алън се засмя с горчивина.

— Смятам, че само в пиесите Бог слиза в кошница, за да оправи нещата. Все пак много жалко, че не си истински магьосник.

— Да, точно сега можех да направя някоя магийка. — Главата му рязко се наклони и той също изпадна в безсъзнание.

Алън се облегна назад и затвори очи с желанието да го споходи благословеният сън. Но бе твърде разтревожен и ядосан на себе си, за да заспи. За първи път от много години насам той започна да се моли.

Дали се дължеше на Божията намеса, или на чист късмет, но малко след това на входа на колибата се появиха две жени. Едната преряза вървите, стягащи китките им, а другата постави на земята купа с някаква зърнена каша и кана с вода.

Алън ги наблюдаваше немощно как излязоха и седнаха пред колибата, като от време на време надничаха вътре. После разтри безчувствените си китки, промъкна се до Мод и я взе в прегръдките си.

— Мод, любима… Добре ли си? Събуди се. Ето, пийни глътка вода. — Доколкото знаеше, можеше и да е отровна, но се надяваше, че не е. Едва ли искаха да се лишат от забавлението си. Той вече чуваше как воят се усилва и барабаните заехтяват край онези ужасни стълбове. Отстрани дългите кичури от челото й и намокри устните й с вода. Тя се задави и се събуди, видя какво има пред нея и жадно отпи. — Така е по-добре. Само че не много наведнъж.