Ашли Сноу - Мод

— Общо шест — приключи Джеръми.

Алън сякаш разказваше на себе се, а не на нея.

— Шест пъти наредиха на войските да се хвърлят срещу добре укрепен противник, право в огневата му линия. Двамата с Джеръми имахме късмет. Участвахме в първата атака и успяхме да оцелеем. При шестата войниците вече вървяха напред през труповете на другарите си.

— В нея бе четиридесет и втори шотландски полк — обади се тихо Джеръми. — Покосиха ги жестоко.

— „Черният страж.“ Познах някои от тях, въпреки че не им разкрих кой съм. Оцеляха малцина.

Мод долови покрусата в гласа на Алън, макар че се опитваше думите му да прозвучат само цинично. Никога не бе го виждала дълбоко засегнат от нещо.

— А колко изгубихме ние?

— Чух един офицер да изчислява, че убитите са над хиляда и шестстотин. Французите вероятно са изгубили около четиристотин. И всичко е, защото нямахме добро командване. Представата на генерал Ейбъркромби за водене на бой се състоеше в това да заповядва нова атака, след като чуе, че предната се е провалила. Това бе повече, отколкото можех да понеса. След като накрая ни наредиха да се оттеглим, здравият разум ми подшушна, че е най-добре да зарежа това, което ми изглежда безнадежден случай.

— А ти, Джеръми? И ти ли мислиш така, или той те е повлякъл след себе си?

— Забравяш, Моди, че първо ме взеха насила. Освен това предпочитам работата си на сцената. Реалният живот ми се струва прекалено напрегнат.

Алън въздъхна и я притисна по-плътно.

— Това бе най-достойното, смело и абсолютно глупаво представление, което съм наблюдавал.

Мод се сгуши в него и премисли това, което току-що й бе казал. Не бе изненадана, че двамата искат да напуснат армията, и като се вземе предвид суматохата, която трябва да е настъпила в лагера, и фактът, че толкова хора са загинали, може би това наистина бе най-подходящото време за бягство. Освен ако…

Внезапно тя се изправи.

— Алън, казваш истината, нали? Не искаш да се измъкнеш, защото си предизвикал генерал Уилкс?

Алън измъкна запушалката от манерката.

— Нямаше нужда. Той бе убит по време на едно от онези безполезни нападения.

— О! — Тя бързо извърна поглед, изведнъж обхваната от такива смесени чувства, че й бе трудно да ги определи. Първоначалното й съжаление за един изгубен живот скоро отстъпи място на голямо облекчение. На моменти Уилкс изглеждаше такъв надут и повърхностен човек, а и заплахата му в Олбъни не бе напразна. И все пак й бе помогнал да отиде при Алън. Не можеше да се радва на смъртта му, но бе благодарна, че вече не може да ги последва.

До нея Алън отпи голяма глътка от манерката и избърса устни с ръкава. Още не можеше да се примири с това, което се случи. Толкова дълго бе мразил Уилкс, бе го смятал за злобен, порочен престъпник толкова години, че сега му бе трудно да съпостави този образ с храбрия мъж, повел атаката по онова страшно бойно поле. Защо го бе сторил? Само за да попречи на Алън да го издебне и да го убие? Положително имаше други начини да се отърве от тази заплаха. А истината бе, че Уилкс не бе опитал нито един. Не бе изпратил отряд да го проследи и арестува, или екзекутира — нещо, което Алън напълно очакваше.

Бе ли възможно вината за толкова отдавнашните му действия да го е накарала да се втурне пръв към огневата линия? Дали чувстваше угризения за миналото си? Алън изтри очите си с ръка. Ако това бе истина, той никога не бе давал на Уилкс възможност да го покаже. Никога не е искал да му даде тази възможност. Искаше само хладно, безмилостно отмъщение.

Той потръпна, сякаш за да се отърси от тези безполезни мисли. Уилкс вероятно бе действал по начина, по който и всеки кралски офицер — като се хвърли в боя. Във всеки случай сега той бе мъртъв и с това дългата мисия на Алън бе приключила. Сега бе време да помисли за бъдещето. Той прегърна Мод през раменете. Това, което сега имаше повече от всичко значение, бе да я изведе от тези гори обратно в цивилизования свят.

Мод изведнъж си спомни за Моли, застанала на брега на езерото, загледана в лодките, приближаващи брега.

— А Бен? Знаете ли дали се е върнал благополучно?

— Преживя първата атака заедно с Джеръми и мен.

Последният вдигна глава.

— Казаха ми, че се е върнал с една от по-късните групи и бил убит на просеката.

— О, бедната Моли! — Мод заплака, скрила лице в рамото на Алън. Изведнъж се почувства толкова щастлива, че е тук с Алън и Джеръми, далеч от армии, битки и война; радостта от това почти я задуши. Болката, която чувстваше към Моли, само я накара да осъзнае по-ясно какво щеше да изпита самата тя, ако Алън бе убит.