Ашли Сноу - Мод

С помощта на прахан запали единствената си свещ. Седна върху едно преобърнато буре до намасления брезент после отиде и легна на тясното легло отсреща. Не можеше да прогони непоносимата мисъл. Никой от тях не се бе върнал с полка си и утре тя трябваше да тръгне между войниците и да пита дали някой не ги бе видял да падат. Представата за разкъсаните им тела, проснати на някой планински път пред стените на Форт Керийон, я накара да зарови лице в ръцете си. По страните й започнаха да се стичат сълзи и тя се опита да сподави силните, раздиращи хлипове, които напираха в гърлото й. След още един час тя духна свещта и потъна в здрав сън, без дори да свали ролята си.

— Мод!

Шепотът бе толкова тих, че по-скоро дъхът, отколкото самият звук я събуди. Отначало й се стори, че чува гласа му насън. После той прозвуча отново.

— Мод. Събуди се!

Тя незабавно се разсъни. Спусна бързо нозе от леглото и се взря в тъмнината, опитвайки се да различи силуета му. Но нямаше никой.

— Мод!

Сякаш идваше от външната страна на палатката, до леглото й. Тя се приближи до стената.

— Алън?

— Да. Шшт. Тихо, ела навън.

Като отхвърли назад платнището на палатката, тя изтича в мрака и я заобиколи, спъвайки се в един корен. Преди да различи тъмното му тяло, ръцете му обгърнаха и при гаснаха към него. Тя увисна на врата му, търсейки устните му, и покри лицето му с целувки.

— Алън! О, толкова се страхувах. Помислих, че са те… Той възпря думите й с устни, после се наведе към ухото й.

— Тихо, любов моя, не искам да привличам вниманието на околните.

— Какво се е случило? — Тя обгърна с длани лицето му, сякаш се страхуваше, че ако не го държи, той ще изчезне.

— Ще ти кажа след минутка. Още си облечена. Добре. Влез вътре, вземи си пелерината и едно одеяло, и ела с мен.

— Но…

— Побързай. Нямаме много време. — Той нежно изтри сълзите й с палец и я побутна към палатката. Объркана, Мод неохотно изтича вътре, грабна дебелия си шал и одеялото от леглото си, и ги пъхна под мишница. Щом излезе, Алън я сграбчи за ръка и я поведе към тъмната гора, като криволичеше, сякаш търсеше невидима за нея пътека.

— Къде отиваме? — прошепна тя.

Той продължаваше да я тегли със себе си, без да отговори. Почти час си проправяха път през гъста растителност, преди да стигнат малка полянка, заобиколена от високи скали. Луната вече бе изгряла и освети един човек, който, олюлявайки се, се изправи на крака, когато те се появиха иззад храстите.

— Джеръми! — възкликна Мод и изтича да го прегърне. Той увисна на нея както никога и едва след миг тя разбра защо. — Ти си ранен!

— Само леко. Имам ужасно главоболие, но след ден-два ще бъда свеж като кукуряк.

Мод опипа превръзката на главата му. Бе останала само тънка ивица плат, но тя блестеше на лунната светлина.

— Ужасно! Можеха да те убият. И двамата можеха да ви убият. Даже точно това си помислих, когато не можах да ви открия днес следобед. — Джеръми се облегна на един камък наблизо, а Мод се обърна към Алън. — Ама какво става тук! Изобщо нищо не разбирам.

Алън седна на земята, подпря се на една скала и извади войнишка манерка.

— Пийни малко бренди, скъпа. Ще ти даде сили за това, което предстои.

— Не, не искам алкохол. Какво имаш предвид. Какво предстои? Няма да те последвам и една крачка повече, ако не ми обясниш какво правиш.

Алън запуши манерката.

— Напускаме армията. Насила ни вкараха в нея — поне Джеръми — и сега ще се възползваме от паниката и объркването, последвали отстъплението, за да се измъкнем.

Мод остана неподвижна, докато проумее думите му. После коленичи до него.

— Но дали е разумно? Могат да ви обесят за дезертьорство!

Алън посегна към нея и я обгърна.

— Да, възможно е. Но, обзалагам се, ще си помислят, че сме два от всички онези две хиляди трупа, които лежат на бойното поле пред Форт Корийон, и ще ни обявят за мъртви. Всъщност ефрейтор Алън Дезмънд наистина е сред тези трупове. Сега Алън Синклер ще заеме мястото му.

— Трупове?

— О, да. Повече мъртви, отколкото съм виждал през целия си живот. Хиляди мъртви тела.

— Как е възможно? Такава… чудесна армия!

Джеръми се облегна назад и затвори очи.

— Не съм сигурен, че още го проумявам.

— Много просто. Лорд Хау бе убит почти веднага щом пристигнахме и цялата отговорност за битката падна върху раменете на генерал Ейбъркромби. Той позволи да го убедят, че фортът може да бъде превзет чрез фронтална атака, без помощта на оръдия. Когато първата атака завърши единствено като покри земята с трупове на англичани, неговият блестящ отговор бе да заповяда още една. После още една и така нататък.