Ашли Сноу - Мод

В един дълъг миг пламтящите, присмехулни очи на Алън се взираха в прямите очи на генерала, които говореха, че го е познал. Въпреки че никой не отвори уста, те се разбраха безмълвно. „Тук съм и ще те следвам, докато те убия“ — казваше Алън. „Знам кой си и приемам предизвикателството“ — отвърна другият.

Един офицер повика Уилкс и той се извърна. Обръщайки коня си, той хвърли още един поглед към Алън и се отправи в тръс към края на гората.

По цялата редица се разнесе звукът от барабаните. Първата още не бе помръднала, когато една частица от него трепна и му подсказа, че нещо се е случило. Бе сигурен, че дебелата фигура върху белия кон ще препусне към задната част, за да наблюдава в безопасност развоя на битката. Вместо това Уилкс се запъти към първата редица, която бавно бе започнала да се придвижва към края на гората.

Алън се втурна да бяга, пренебрегвайки разярените викове на някакъв сержант. Промъкна се край втората редица и почти бе стигнал до първата, когато видя Уилкс да препуска пред несигурните войници. Бе извадил сабята си и я размахваше над главата си, насърчавайки хората да излязат иззад прикритието на дърветата. Дори когато първият залп изригна от мускетите на французите, той все още галопираше из полето начело на войската. Дрезгав вик се разнесе от тях и те се втурнаха напред, въодушевени от примера на своя генерал.

Алън спря, когато дългата вълна от хора се пречупи. Наоколо се разнесе лютив дим, но дори през него той виждаше препускащия кон със своя ездач, чийто ален мундир се открояваше в гъстата мъгла. Видя как конят се изправи на задни крака, Уилкс изви тялото си и се стовари на земята. Животното затъпка околните войници, докато стопанинът му лежеше отхвърлен няколко фута по-далеч.

За секунди Алън се озова на бойното поле. Пипнешком се отправи през дима, като пълзеше към мястото, където бе паднал Уилкс. Когато го достигна, той се доближи и се опита да го метне на рамото си. Генералът отвори очи и погледна стреснато, невиждащо. Тънка струйка кръв, която вече се съсирваше, се спускаше от устата до брадичката му. На гърдите му имаше дупка колкото юмрук.

Алън бе обхванат от студена ярост. Безобразие — след всички тези години му бяха измъкнали плячката. Това го изпълни с такъв бяс, че главата му запулсира. С гневен вик той сграбчи оръжието си. Без да обръща внимание на куршумите, от които въздухът наоколо жужеше, той се изправи на крака и се втурна към вражеските редици.

Стояха с часове, заслушани в звуците, които се усилваха и отслабваха; понякога шумът едва се долавяше, понякога ехтеше на талази като далечна гръмотевица. Имаше и паузи, някои от тях толкова продължителни, че жените се споглеждаха с една и съща мисъл, която не смееха да изрекат, — че всичко най-после е свършило. После отново започваше онзи тих, зловещ, пукотевичен грохот.

През лятото се свечеряваше късно и още бе съвсем светло, когато забелязаха лодките, гребящи към тях. Тъй като зрението на Мод бе по-остро, отколкото на останалите, тя първа ги съзря сред трептящата мараня. Когато първата лодка бе достатъчно близо, за да се различат шапките на войниците, жените вече ясно разпознаха в останалите лодки, разпръснати по езерото, ярката флотилия, отплавала само преди няколко дни.

— Защо се връщат толкова много? — каза Моли тихо, сякаш на себе си. — Искам да кажа, смятах, че ще оставят голяма част от войниците да охраняват форта — продължи тя.

— Може би водят френски пленници?

— Да, така ще да е.

Когато първата лодка приближи брега, жените разбраха, че не е пълна с френски военнопленници. Мод позна някои от мъжете, които уморено слязоха на брега. Алън и Джеръми не бяха сред тях, но прииждаха още толкова лодки, че тя не губеше надежда. После бързо се разнесе вестта, донесена от редовните войници.

— Отстъпление! Не мога да повярвам — извика Моли. — Как е възможно?

— Това научих от един от тях — отвърна Мод. — Не разбирам, но той каза, че цялата войска се е засилила насам и е по-добре да се махаме от пътя им. Да си виждала Алън?

— Не. А ти Бен?

— Не. Още не.

— Мисля, че полкът им още не се е прибрал. Отстъпление! Невъзможно, при такава чудесна армия. Какво ли се е случило?

В този момент Мод се интересуваше по-малко какво се е случило, отколкото от това да открие Алън и Джеръми. Тъй като здрачът преминаваше в тъмнина, тя продължаваше да тича между тълпите мъже, които се изсипваха на брега от всяка новопристигнала лодка, без да намери, когото и да било от двамата. Започваше да й прилошава от безпокойство. Взираше се по-внимателно в лодките, превозващи ранените, които след това бяха полагани на брега. Тръгна сред тях, като повдигаше някоя превръзка или обръщаше някое лице към себе си, но всеки път безуспешно. Когато стана толкова тъмно, че вече не можеше да различава чертите им, тя се върна в палатката си в края на лагера изтощена и отчаяна.