Ашли Сноу - Мод

Шепотът се засили, Алън се наклони още по-близо, дъхът му пареше лицето на генерала.

— Спомни си за мен утре, майор Уилкс!

С рязко движение той заби ножа в плътта на Уилкс, така че на шията остана тънка червена резка. После духна свещта, събори генерала на земята и се втурна навън. Спирайки само да се убеди, че часовоят не се е върнал, той излезе през вратата и се изгуби в тъмната гора, преди генералът да се е изправил на крака.

Изчака скрит, за да види какво ще стане. Както и очакваше, Уилкс излезе бързо след него, като отхвърли брезентовите платнища, застана на входа с кърпичка, опряна на гърлото, и заоглежда околните дървета. Часовоят дотича като се извини за отсъствието и попита дали не се е случило нещо. Алън предполагаше, че ще се вдигне тревога и ще изпратят отряд да го търси, въпреки че предвид огромния брои хора и обширното пространство на лагера той не се боеше особено, че ще го открият.

Изненада се, като видя, че Уилкс стои неподвижно на входа, притискайки кърпичката към шията си, и оглежда черната пелена на дърветата. Чу как попита часовоя дали не е видял някои да притичва от палатката му към гората и го скастри, че не си стои на поста. Но не вдигна тревога и не повика отряд.

През целия обратен път Алън си питаше защо. Вероятно Уилкс разбираше колко е трудно да се намери един човек сред многохилядна армия, вероятно гордостта не му позволяваше да признае, че му е била устроена засада в собствената палатка. А може и да срещаше трудност в отделянето на случая Донамур от останалите си злодейства.

Когато стигна своя лагер, огънят бе почти изгаснал, догаряха само няколко въглена. Той се уви в наметката и е изтегна на земята, за да почине преди разсъмване. Лека усмивка заигра по устните му, когато се запита дали генерал Уилкс изобщо ще мигне тази нощ.

В далечината се чуваше звук, подобен на гръмотевичен тътен, който се носеше над неподвижната огледална повърхност на езерото и сякаш предупреждаваше за приближаваща буря. Мод вдигна глава и погледна безоблачното ясно небе, синьо като крилата на сойката, която се обаждаше от клоните на един бор наблизо.

Положително не бе буря. Ужасно подозрение я накара да скочи на крака и да се затича към брега, за да погледне над сребристата вода. Идваше от посоката, в която Алън и Джеръми бяха отплавали преди два дни. Въздухът, цял ден лепкав и горещ, бе станал още по-тежък и започна да притиска дробовете й. Задушаваше се, едва си поемаше дъх.

Тя скръсти ръце пред гърдите си и започна да се моли.

Алън не бе сред групата от технически специалисти, които рано сутринта се бяха събрали в палатката на Ейбъркромби, за да обмислят най-добрия начин за действие. Но бе един от първите, които чуха генералското решение.

— Фронтална атака! — възкликна той, когато сержант Стейси му предаде капитанската заповед. — Е, може и да не е толкова зле, ако артилерията подготви терена.

— Няма да чака артилерията. Знае за френските подкрепления и бърза да атакува, преди да се изпречи пред по-голяма армия.

— Но пленниците ни казаха друго. Със сигурност Монкалм не разполага с повече от три или четири хиляди души, а ние сме петнадесет хиляди. Какво има да се притеснява?

Стейси сви рамене.

— Кой може да ги разбере генералите? Правим това, което ни наредят.

Вестта се разнесе сред войската — фронтална атака срещу гъста гора и барикада от трупи, без нито едно оръдие, за да подкрепи редиците. Звучеше безумно, но можеше и да успеят. Ако французите не се биеха по-добре, бе възможно англичаните да оцелеят до вечерта.

Алън и Джеръми не бяха сред първите, които потеглиха. Те наблюдаваха как редиците се разпростряха из равнината като потоци кръв, с развети знамена и биещи барабани. Червената вълна се разля към заплетените едно в друго дървета, когато първият залп от войските зад стената изпълни въздуха с огън и дим. На просеката вълната от мъже, опитващи се да си проправят път, се пречупи.

Алън и Джеръми видяха как първите изстрели на французите разкъсаха английските редици, маршируващи по открито поле. Шумът от продължителната канонада отекваше в ушите им, докато чакаха с резервите зад дърветата. Лютивият дим ги задушаваше и оставяше горчив вкус по устните.

Първата редица спря и се олюля, в нея се образуваха дупки. Някои се просваха на земята, други се оплитаха в дърветата, а тези, които бяха успели да си проправят път, се втурваха напред. Много от тях обаче падаха покосени, преди да стигнат стената.