Ашли Сноу - Мод

Алън трябваше да потегли с малка група редовни войници, придружаващи лорд Хау, и по този начин тръгна преди Джеръми. Той вдигна мускета и се усмихна за раздяла на приятеля си, след което последва колоната по тясната пътека и скоро бе погълнат от гъстите дървета. Ала те се оказаха само началото на трудностите. Когато навлязоха по-дълбоко в гората, Алън започна да се съмнява в разумността на плана на лорд Хау.

Никога не бе виждал такива гори! Толкова гъсти, че не пропускаха нито един слънчев лъч, и ставаха все по-мрачни и тайнствени с всяка измината миля. Ботушите му затъваха в едва проходима тревиста растителност или тинест килим от мокри листа. Шумът бе оглушителен: зловещи викове, грак на птици и цвъртене на насекоми, разтревожени от тропота на хора, проправящи си път през стени от лиани и храсти. Тръни деряха дрехите и лицето му. Хищните пръсти на увивните растения сграбчваха шапката и дългата цев на мускета му. Неравният скалист терен правеше маршировката невъзможна, веднъж той се подхлъзна и едва не навехна глезена си в старанието си да не изостава от другите.

За половин час напълно бе загубил ориентация и единствената му надежда бе другите да са на прав път. Тази надежда се изгуби, когато часове наред се въртяха без никаква посока, вярвайки, че се движат на изток.

Чувстваше, че следобедът преваля, без всъщност ясно да вижда светлината. Вероятно скоро лорд Хау щеше да даде заповед да спрат и да разпънат палатките, като не проумяваше. Как щеше да стане това в тези невероятни гори.

Той спря, щом чу трясък пред себе си. В тази тъма не виждаше нищо, дори собствените си офицери, но бе ясно, че нещо ставаше.

Един глас извика.

— Qui vive?

Господи! Френски патрул.

— Francais!

Разпозна гласа на майор Патнъм, опитващ се да ги заблуди, че са попаднали на друг френски отряд. В един напрегнат момент на мълчание за малко да си помисли, че са се хванали.

След това изведнъж французите откриха огън.

Той започна с няколко пукота, след което незабавно последва оглушителен взрив. На мястото, където стоеше Алън, гората бе толкова гъста и мрачна, че той не виждаше нищо. Хвърли се на земята и запълзя по корем сред мокрите листа, като се питаше дали ги напада цялата армия на генерал Монкалм. Огнените струи и димът, който се стелеше като мъгла сред дърветата, създаваха впечатление на истински ад. Стигна до малка полянка, където видя група английски войници, някои проснати на земята, други притаени зад храстите, да стрелят към дърветата. Зад себе си чуваше виковете на рейнджърите, които се опитваха да успокоят изпадналите в паника редовни войници. Надигайки се, той запълзя на четири крака към хората от другата страна.

В кръга от войници лежаха няколко трупа, окървавени и неподвижни. Със свито сърце Алън позна униформата на бригадния генерал лорд Хау.

— О, не… — простена той и посегна да обърне генерала по гръб. Безжизнените очи се взираха нагоре към обвитите с дим дървета.

— Бе убит с първия откос — със свито гърло се обади един от близките войници. Лицето му бе засегнато, въпреки че продължаваше да зарежда мускета си и да стреля. Алън се огледа. Всички бяха ранени.

В изблик на безумен гняв той се изправи и стреля по посока на дърветата, без да вижда врага, но надявайки се да е улучил някого. Един от рейнджърите на майор Роджърс го хвана за ръката и го свали на земята.

— Не стреляй — нареди му той. — Няма ги вече. Освен това бяха само патрул.

— Проклятие! Защо?

— Не трябваше да идва тук. Трябваше да остане в лагера.

Един от младите войници плачеше. Шокът от смъртта на лорд Хау още не бе отстъпил място на ужасната тъга, която Алън знаеше, че ще дойде. Той я сдържаше, като се занимаваше с друго.

— Трябва да го отнесем обратно. Хайде, помогнете да му свалим колана.

Когато стрелбата утихна и военните части зад тях се събраха, групичката около тялото на генерал Хау свали колана му и го завърза за една носилка, направена от сплетени клони. С чувство на неверие и изумление мъжете се приготвиха да прекарат нощта. На зазоряване, носейки тялото, те се отправиха по обратния път към мястото, където бяха спуснали котва, като този път пътеката бе ясно очертана и отъпкана от техните нозе.

Алън бе сигурен, че през целия си живот никога няма да забрави изражението на генерал Ейбъркромби, когато отнесоха тялото на лорд Хау в лагера. Не бе тъга, не бе и съжаление, нито пък неверие. Бе страх. Чист, неприкрит страх от огромната, нежелана отговорност, която падаше на плещите му. На всички бе известно, че той с готовност преотстъпваше командването на лорд Хау, докато самият заемаше поста на главнокомандващ генерал — пост, извоюван с многогодишна, упорита служба на Краля и отечеството. Той не искаше да поведе тази войска срещу страховития противник. Нито пък бе готов да го стори. Сега, когато насила му бе натрапено това водачество, цялата идея му се струваше ужасяваща.