Ашли Сноу - Мод

— Май е по-добре да те убият, отколкото да те заловят.

— Така е. Мод, изглеждаш ужасно бледа. — Той се пресегна и стисна ръката й. — За какво мислиш?

Тя му се усмихна пресилено.

— Мисля, че вероятно щеше да е по-добре да си остана в Ню Йорк.

Въпреки че разстоянието до Форт Леймън не бе голямо, придвижването на невероятния брой войски и снаряжения отне на англичаните почти две седмици. Следваха реката на север, като се движеха главно по пътя, изсечен по протежение на брега с течение на годините. Колкото по-навътре навлизаха в тази незаселена страна, толкова повече биваха заобиколени от гори. Те бяха много гъсти и непроходими, и Мод си помисли, че сигурно така са изглеждали горите в Едем. Докато стигнаха във Форт Леймън, тя вече смяташе гората за живо същество, непостоянна и загадъчна, страшна, красива, потискаща, защото затрудняваше всяко движение, пленителна в своята девственост и вековна тайнственост. Малкото укрепление изглеждаше като късче от цивилизацията, размахало дръзко юмрук срещу настъпващата пустош.

Преди две години бил прокаран път в местността между Форт Леймън и южния край на езерото Джордж. Следващата част от похода им бе този път — ако тясната пътека с набити в земята дървени трупи можеше да се нарече път, мислеше си Мод. Въпреки че само десетина мили разделяха Форт Леймън от южния край на езерото, щеше да мине много време, преди цялата армия и снаряжението да се съберат там, и Мод и Моли, които се движеха най-отзад на колоната, знаеха, че ще мине поне една седмица, докато се придвижат. И то само ако щастието им се усмихнеше.

— Ако лорд Хау знаеше, че си тук, във Форт Леймън, без особено желание да продължиш, щеше да те изпрати обратно в Олбъни, преди да разбереш какво става — отбеляза Алън в един от редките случаи, когато имаше възможност да я посети в палатката й.

— Лорд Хау! Само за него говориш напоследък. Направил ти е силно впечатление, нали?

— Той е най-добрият войник във войската, може би и в цялата британска армия. Никога не съм предполагал, че ще се възхитя от британски офицер, но започнах да ценя здравия му разум и уважението към хората му.

— Да. Той твърди, че така ще ни е по-лесно да се придвижваме в гората. А и да не даваме на индианците толкова дълги сувенири.

Мод потръпна и отново ловко задвижи ножиците в дългата до раменете коса на Алън. Той винаги я прибираше назад в опашка и я връзваше с панделка, а сега, когато бе подстригана почти до черепа, тя си помисли, че е загубил един от най-привлекателните си атрибути.

— После можеш да поорежеш и мундира ми — продължи той. — Лорд Хау иска да носим туниките си къси. Това трябвало да ни улесни в боя.

— Струва ми се, той мисли, че всички трябва да бъдете убити.

— Напротив, опитва се да ни спаси. За мен той е единственият офицер, който се е поучил от неуспеха на Брадък при Форт Дюкен през петдесет и пета. Знае, че ако искаш да се биеш в тези гори, трябва да зарежеш официалните формирования и да се криеш зад дърветата като индианците. Това и колонистите го знаят. Свел е до минимум провизиите, амунициите, униформите ни, всичко, което може да попречи на горския бой. Той е гений.

Мод повдигна последния кичур от косата му и го подкъси с шест инча.

— Но аз мислех, че генерал Ейбърхромби командва тази армия.

— Така е. Лорд Хау е бригадният му генерал. Но на стария Наби му харесва да остави Хау да ръководи нещата, а той да си седи в палатката и да се грижи за деликатния си стомах. Това положение на нещата устройва всички.

— Готово. Свърших. Изглеждаш много особено.

— Пак ще порасне — отвърна Алън, надигна се от бурето, на което седеше, и съблече аления си мундир. Прокара пръсти през късата си коса. — Чувствам се странно, но предполагам, че ще свикна.

— Сега ли искаш да преправя мундира ти.

Тя вдигна мундира, за да го огледа, но той го взе от ръцете й.

— По-късно. Първо ще се позанимаваме с нещо по-приятно.

Ръцете му я обвиха, той я притегли към себе си и се наведе да я целуне по устните. Мод остави мундира да падне на мръсния под. Ръцете й обхванаха стегнатото му тяло и тя се отдаде на приятния, топъл допир на устните му.

— Липсваше ми — задъхано изрече той, като прокара устни от устата към бузата й. С една ръка повдигна косата й и леко гризна ухото й, при което по тялото й премина тръпка на удоволствие.

Мод се изви и потръпна продължително.

— Загубата на косата не е променила нищо друго в теб — прошепна и се засмя тихо и гърлено.