Ашли Сноу - Мод

Седеше до Моли в клатушкащата се кола, хващаше се за страничните капаци за опора и обсъждаше малкия брой жени в сравнение с този, който бе видяла в лагера.

— Повечето останаха — обясни Моли сухо. — Генералът каза, че не иска жени и повечето се задоволиха да му се подчинят и да си гледат удобствата. Но има някои, като мен, които нямат намерение да си клатят краката, докато мъжете им се изправят лице в лице с опасността. Смятам, че и ти мислиш така.

— Правила си го и преди?

— О, много пъти. Веднъж — беше в Германия, дори грабнах един мускет и стрелях. Трябваше да го направя. В противен случай и двамата с Бен щяхме да бъдем убити. Но в повечето случаи стоя колкото мога по-близо до него, за да му помогна, ако го ранят. Освен това не мога да издържам да чакам и да се тревожа, ако остана в лагера.

— Същото е и с мен — каза Мод тихо. — Колко мислиш, че можем да се доближим?

— Още не знам. Бен ми каза, че имало някакъв лагер на края на реката — Форт Леймън. Вероятно ще трябва да чакаме там.

Върволицата бе толкова дълга, че те не успяха да изминат много през този ден. Надвечер разпънаха палатките близо до разклонението на реката. За удоволствие на Мод Алън и Джеръми дойдоха при нея и тримата си сготвиха вечеря на огъня. Денят бе горещ, но вечерта прохладна. Мод разбъркваше яденето, когато една сянка падна върху нея. Тя вдигна очи и съзря нарисуваното лице на един много едър и много свиреп индианец. Извитите червени и бели ивици бележеха лице, сякаш изсечено от камък.

Тя ахна, изпусна черпака и изтича да се скрие зад Алън.

— Само иска да види какво готвим… така смятам — каза Алън, като вдигна мускета за всеки случай.

— О! — възкликна Джеръми. — Никога не съм виждал такъв толкова отблизо. Кръвта ти да изстине, нали?

Мод надникна иззад рамото на Алън към индианеца, който стоеше и ги наблюдаваше, а лицето му не издаваше никакви мисли. „Свиреп не е точното описание“ — помисли си тя. Бе висок и широкоплещест, имаше гъвкаво тяло. През едното си рамо бе преметнал одеяло, което не можеше да скрие рисунките и огърлиците, красящи голите му гърди, дългите му крака и окичените с мъниста мокасини. Главата му беше обръсната, с изключение на един възел на тила, от който стърчеше дълго перо в черно и бяло. В пояса му бе затъкната томахавка, а от кръста му висеше украсена с мъниста ножница. В едната си ръка държеше дълъг мускет, а другата бе сложил небрежно на кръста, но Мод бе сигурна, че е готов всеки момент да извади ножа или томахавката. Това, което й се набиваше в очи, бяха широките, високи скули, суровите очи и силната неприятна миризма, която изпълваше въздуха и усилваше страха й.

— Мислиш ли, че е настроен дружелюбно? — прошепна Алън на Джеръми.

— Е, още не е опитал да ни скалпира. Но не бих правил резки движения.

Докато си говореха, още няколко индианци се зададоха по пътеката между палатките, придружени от бял офицер в синя униформа с червена предница и с бяла перука на бригаден генерал. Той бъбреше с единия от индианците на някакъв неразбираем език и, изглежда, не забелязваше, че друг от групата се е отцепил, за да надзърне в гърнето на Мод.

— Мисля, че са наши съюзници — коментира Алън, след като групата се увеличи с още няколко диваци.

Този, който ги зяпаше, хвърли последен презрителен поглед към гърнето и с няколко дълги скока се присъедини към останалите, които се бяха насочили към палатката на офицерите.

— Щом тези са ни съюзници, ще ме е страх да видя враговете — отсече Джеръми, като остави оръжието си на земята.

— Каква бе тази ужасна миризма? — попита Мод и седна, за да успокои разтрепераните си крака.

— Чувал съм, че обичат да се мажат с меча лой. И да си мият косите с урина.

— О, хорските вкусове нямат граница, нали?

— Красотата е в очите на този, който гледа, любов моя — отвърна Алън, постави мускета си на земята и се излегна до него. — Миризмата не е по-лоша от тази на Флийт Стрийт в Лондон в безветрена нощ, нито пък от тази, която идва от плитчините на Темза. Всъщност има я в много неща, с които си свикнала.

— Все едно, не бих искала да се доближавам до индианци отново.

— Позна ли племето, Джеръми? Май бяха ирокези.

— Говорил си с някои от местните. Не съм срещал достатъчно от тях, за да ги различавам. Всички ми изглеждат доста страшни.

— Да, разговарял съм на няколко пъти с някои от кралските части и те ми казаха, че имали доста страховити обичаи. Някои от френските индианци ядели жертвите си. Известно е, че карали и белите си пленници да правят същото. Така поглъщали и силата на враговете си. Що се отнася до мъченията, никой не може да ги надмине по кръвожадност. При тях това е почти изкуство.