Робърт Сойер - Терминален експеримент

— И все пак — възрази Питър, — иска ми се да съм съвсем сигурен. Помниш ли „Пери Мейсън“? Не оригиналният телевизионен сериал с Реймонд Бър, а новата, не особено успешна версия, направена през 70-те години на двадесети век? Помниш ли я? Повтаряха я по програмата „А & Е“ през 90-те години, в края на века. Хари Гуардино игра Хамилтън Бъргър. Спомняш ли си тази версия?

Двойникът замълча за миг.

— Да, не беше особено добра.

— Всъщност беше направо помия — заяви Питър. — Но си спомняш за нея, нали?

— Да.

— Помниш ли актьора, който игра Пери Мейсън?

— Естествено. Робърт Калп.

— Можеш ли да си спомниш чертите му? Да си го представиш в съдебната зала? Помниш ли го от онзи сериал?

— Да.

Питър раздери ръце.

— Робърт Калп никога не е играл Пери Мейсън. Тази роля беше възложена на Монти Маркъм.

— Наистина ли?

— Да. И аз си мислех, че е Калп, но вчера видях статия за Маркъм в „Стар“; той е в Онтарио и участва в пиесата „Дванадесет разгневени мъже“ в театъра „Роял Алекс“. Знаеш каква е разликата между Калп и Маркъм, нали?

— Разбира се — отговори електронното копие. — Калп участваше в „Аз, шпионинът“ и в „Най-великият американски герой“. А също така и в… я чакай. Да, и в „Боб, Карол, Тед и Елис“. Велик актьор.

— Ами Маркъм?

— Солиден актьор, изпълняващ сложни персонажи. Винаги съм го харесвал. Никога не е блестял в телевизионните сериали, но не участваше ли в „Далас“ за около година? Пък и някъде в 2000-та година май взе участие в онази ужасна комедия на ситуацията, партнирайки на Джеймс Кери.

— Точно така — отвърна Питър. — Не виждаш ли? И двамата имаме добра, услужлива памет — но и двамата си спомняме, че Робърт Калп е изиграл роля, която в действителност е била изпълнена от Монти Маркъм. Точно в този момент, разбира се, ти отново създаваш тези спомени и съм сигурен, че вече виждаш Маркъм в ролята на Мейсън. Така функционира паметта: ние съхраняваме достатъчно информация, за да възстановим последователността на събитията по-късно. Съхраняваме ключовете — спомняме си основни части от информацията и отбелязваме промените. Когато ни е нужно да извикаме от паметта си някакъв спомен, възстановяваме събитията в ума си — и често го правим неточно.

— И какво целиш да докажеш?

— Целта ми, скъпи братко, е следната: искам да си отговоря на въпроса доколко са точни спомените ни? Спомняме си всичките събития, довели до извънбрачната връзка на Кейти, и откриваме, че сме свободни да я обвиняваме. Всичко отива на мястото си, последователността на събитията е запазена. Но дали спомените ни са точни? Може би сме предпочели да не си спомняме за нещо, просто сме изключили някой момент и чрез някои действия, които не са били отчетени от нервната тъкан в лабораторията на паметта, сме я тласнали в ръцете на друг мъж?

— Мисля — каза двойникът, — че щом имаш такава дълбочина на интроспекцията и задаваш подобен въпрос, би трябвало да знаеш, че отговорът вероятно е „не“. Ти си сериозен човек, Питър, макар че ти го казвам аз.

Дълго време тишината остана ненарушена.

— Не ти помогнах много, нали? — попита двойникът.

Питър се замисли над поставения въпрос.

— Не, напротив. Сега се чувствам малко по-добре. Това, че разговаряхме по този проблем, ми помогна.

— Макар че всъщност разговаряше със себе си? — попита електронното копие.

— Да, макар че разговарях със себе си — отвърна Питър.

Рядка слънчева сутрин в средата на ноември. По краищата на щорите във всекидневната струеше светлина.

Ханс Ларсен седеше до масата на обичайното място за закуска и похапваше бял препечен хляб, намазан с портокалов мармалад. Съпругата му, Дона-Лий, беше в антрето и обуваше черните си обувки с десетсантиметрови токове. Ханс я наблюдаваше как се навежда да завърже връзките. Гърдите й — идеални овали, които можеха да напълнят шепите му — изопваха червената й копринена блуза. Извивката на задника й също се забелязваше добре под плътно изопнатата черна кожена пола. Кожата беше достатъчно дебела, така че под нея не личаха очертанията на бикините.

Красива жена. И знаеше как да се облича, за да го подчертае. Тъкмо по тази причина се беше оженил за нея. Зашеметяваща съпруга, която кара хората да обръщат глави след нея. Жената на истинския мъж трябва да е точно такава.

Той отхапа от препечената филийка и отпи кафе. Щеше да й покаже колко я цени, когато се прибере довечера. Изпълнението щеше да й хареса. Естествено, той нямаше да се прибере до късно през нощта — след работа имаше среща с Мелани. Не, я чакай — Мелани беше утре вечер, а днес е сряда. Значи Нанси. Още по-добре. Човек можеше направо да пукне заради гърдите на Нанси.