Робърт Сойер - Терминален експеримент

За своя собствена изненада Питър осъзна, че реагира отрицателно, когато чу тази идея, изречена на глас.

— Знаех си, че ще кажеш това.

— Ами какво друго би могло да бъде? — попита Саркар.

— Не зная.

— Нищо друго — изтъкна Саркар. — Това е единственото възможно обяснение. Казал ли си на някого другиго?

— Не.

— Чудя се как ще обявиш подобно нещо. В медицинско списание? Или просто ще се свържеш с вестниците?

— Не зная. Не съм мислил по този въпрос. Предполагам, че ще организирам пресконференция.

— Спомни си Флайшман и Поне — предупреди го Саркар.

— Хората, които изобретиха студената спойка? Да, зная, че направиха фалстарт и хората започнаха да мятат развалени яйца по тях. Ще трябва да направя повече записи. В края на краищата трябва да съм сигурен, че това се случва с всеки човек. Но не мога да чакам вечно. Съвсем скоро някой друг ще се натъкне на това явление.

— Няма ли да се погрижиш да си осигуриш патентна защита?

Питър кимна.

— Мислих и за това. Вече имам патенти за по-голяма част от технологията на моя електроенцефалограф — имам предвид подобренията в мозъчния скенер, които направихме за нуждите на проучванията ти относно изкуствения интелект. Със сигурност няма да направя нищо публично достояние, докато не осигуря патентна защита на целия процес.

— Когато я осигуриш, дай широка гласност на това — препоръча Саркар. — Обществеността ще бъде силно заинтересувана. Новината е изключително голяма. Ти всъщност доказа съществуването на живот след смъртта.

Питър поклати глава.

— Заключението ти излиза извън периметъра на наличните данни. Малко, слабо електрическо поле напуска тялото в момента на смъртта. Това е всичко. Нищо не доказва, че това поле е живо и е в състояние да чувства.

— В Корана се казва…

— Не мога да разчитам нито на Корана, нито на Библията, нито на каквото и да било друго. Всичко, което знаем, е, че има енергийно поле, което оцелява след смъртта на тялото. Дали това поле се запазва за значителен период, след като се отдели от тялото, дали то носи някаква реално съществуваща информация, е напълно неизвестно — всяка друга интерпретация на този етап е просто самозалъгване.

— Съвсем съзнателно проявяваш непрозорливост. Това е душата, Питър. И ти го знаеш.

— Не ми харесва да използвам тази дума. Тя… тя ограничава дискусията.

— Добре, наречи го по някакъв друг начин, щом искаш. Например призрачето Каспар. Макар че аз бих го нарекъл физическа проява на вълната на човешката душа. Тя съществува — и ти знаеш не по-зле от мен, че хората без колебание ще я посочат като душа — тоест доказателство за живот след смъртта. — Саркар погледна приятеля си в очите. — Това ще промени света.

Питър кимна. Нямаше какво друго да си кажат.

Септември 2011 година

Питър вече месеци не беше виждал Колин Годойо от семинара за безсмъртието, постигано чрез нанотехнологиите. Те всъщност не бяха приятели — поне Питър смяташе така, — но когато Колин се обади в офиса на Питър и го покани на обяд, в гласа му бе прозвучала нетърпелива нотка, така че Питър прие. Във всеки случай обядът не можеше да се проточи до безкрай — Питър имаше среща с крупен клиент от САЩ в два часа следобед.

Отидоха в малък ресторант на улица „Шепърд Ист“, в близост до парка „Вик“ — заведение, където специалитетът беше сандвич от бяло месо на пуйка, накълцано с нож, вместо отрязано на тънки лентички с машината, при това притопляха хляба на скара и по него надлъжно се виждаха кафяви линии. Питър никога не бе възприемал себе си като забележителен човек, но изглежда, половината от ресторантите в Норт Йорк го приемаха като редовен клиент, макар че ги посещаваше само по един-два пъти в месеца. В това отношение изключение правеше единствено ресторантът на Сони Готлиб. Сервитьорът взе поръчката на Колин (скоч и сода), но с Питър заяви, че знаел какво ще бъде „Диетична сода и лимонов сок, нали?“. След като сервитьорът се отдалечи, Питър впери в Колин поглед, изпълнен с очакване.

— Какво ново към теб?

Колин беше побелял още, но все така излагаше на показ богатството си — бе окичил пръстите си с общо шест на брой златни пръстена. Очите му непрекъснато шареха.

— Предполагам, че си чул за мен и Наоми.

Питър поклати глава.

— Какво да съм чул?

— Разделихме се.

— О — отвърна Питър. — Съжалявам.

— Не разбирах колко от нашите приятели са всъщност нейни приятели — подчерта Колин. Сервитьорът дойде, постави пред тях малки салфетки, подреди питиетата, после изчезна. — Радвам се, че дойде да обядваш с мен.