Мартин Скот - Траксас

— Приятелският кръг. Техният магьосник.

— Значи още мислят, че Воала е у теб?

Кимнах. На вратата се почука. Станах да отворя, но преди това измъкнах сабята и кинжала си. Отвън стоеше Карлокс, горилата на Братството.

— Какво искаш, по дяволите?

— Чухме, че си намерил Воала. Доста си се потрудил, за да си платиш дълга…

— Не съм намерил проклетия Елфически воал! — креснах и му затръшнах вратата в лицето. — Макри, това е нетърпимо! Двама елфи ми плащат да открия Воала, а всички останали смятат, че вече е у мен. Нещата страшно се объркаха. Ще убия този проклетник Керк — той забърка тая каша. Той разпространява слуха, че съм обрал Атилан.

Забелязах, че Макри не ме слуша. Споменаването на елфите й бе развалило настроението. Не можех да разбера защо това й влияе по такъв начин. Вярно, че доста бе изстрадала заради предразсъдъците на другите по отношение на елфическата си кръв. Бас държа, че се чувстваше нещастна, понякога дори забелязвах, че едва се сдържа да не напердаши някой нахален клиент. Но не можех да разбера защо се натъжава, когато стане въпрос за елфи. Знаех, че е една трета елф и говори добре техния език, както и че ненавижда онази своя третина, дето идва право от орките. Но нямах никакво желание да я развеселявам — Карлокс ме бе ядосал с ненавременната си поява.

Запалихме по още едно тазисче. Сега вече настроението и на двама ни се подобри.

— Мисля, че Воалът все още е в града.

Макри бе споменала същото вчера, но тогава го смятах за невъзможно.

— Промених си мнението. Не зная как, но Воалът все още е в Тюрай. Усещам, че е тук.

— Много проницателно, Траксас. Аз обаче се досетих за това още когато всички тези типове взеха да правят опити да ти видят сметката.

Разказах й за алигатора.

— Майтапиш се. Наистина ли в каналите се въдят алигатори?

Уверих я, че не лъжа. Внезапно по тялото ми премина вълна на пълно изтощение.

— Отивам да спя. Онези от Приятелския кръг едва ли ще рискуват с повторно нападение на територията на Братството, но ако дойде да ме търси магьосник с отхапан крак, кажи му, че ме няма.

Когато се събудих, беше тъмно. Веднага ме споходиха кошмарни мисли за алигатори и канали, но ги прогоних. Първо да напълня търбуха, работата после. Умирах от глад. Скочих чевръсто и се втурнах надолу по стълбите с намерение да изям всичко, което открия в кухнята. Беше късна вечер и запоят в кръчмата бе в разгара си. Гурд забавляваше неколцина стражи с разкази за подвизите си от войната по времето, когато с още няколко приятелчета попаднали дълбоко в оркския тил и трябвало да си пробиват път с оръжие в ръка, заобиколени от свирепи врагове. В тази история има вярно зрънце, но с годините като че ли взе да се удължава.

Макри, издокарана с обичайната си метална препаска, тъкмо прибираше солиден бакшиш от масата на група моряци, завърнали се наскоро от плаване до Южните острови. Насочих се право към бара, кимнах на Танроуз и хвърлих изгладнял поглед на менюто.

— Добър вечер, Танроуз. Искам голямо парче баница, купа със салата от всички зеленчуци, дето ти се намират, и за десерт две парчета сладкиш със сметана. Нека бъдат четири. Всъщност дай направо целия сладкиш. А също и купичка задушено. Чакай, какво има в оная тенджерка? Свинско с ябълки? Давай го насам, а също и шест питки. Добре, нека са осем — и четири пасти. Какво става със сладкиша? Режи, режи — по-голямо парче. Чакай, още по-голямо. Ще взема цялата торта.

— Май доста си поработил днес — каза Танроуз, докато тъпчеше подноса.

— Ужасно много. Нямах време да хапна нито залък. Давай по-бързо да ям, че току-виж съм глътнал някой от посетителите.

Докато набивах от първата чиния, се пресегнах и си взех голяма халба с „пенлива бира специална, само при Гурд“, след което се оттеглих скромно към ъгъла на бара, за да се насладя на хапването. Имам страхотен апетит и изпитвам истинско удоволствие да го задоволявам.

— Този сладкиш може да нахрани цяло семейство — подметна Макри, докато минаваше покрай мен.

— Не и ако го докопам преди тях — изфъфлих с пълна уста, защото вече се бях прехвърлил на свинското. Малко след това го довърших, преглътнах остатъците с глътка бира и извиках Макри да ми напълни халбата преди да се захвана с баницата.

Доста по-късно, когато вече бях на сладките и ядките, ми хрумна, че животът всъщност не е чак толкова лош. Вярно, по петите ми се влачат разни главорези, които ме гонят чак до каналите под града, но нима има нещо по-хубаво от бирата на Гурд? Макри намери миг отдих и застана до мен. Естествено отново подхвърли няколко хапливи коментара относно размерите на апетита ми, но аз само й махнах великодушно с ръка.