Мартин Скот - Траксас

Погледнах магьосника с отвращение. Целия труд по запаметяването и произнасянето на приспиващото заклинание беше отишъл на вятъра заради него. Първото, което забелязах, бе, че за магьосник е доста едричък. Освен това беше въоръжен със сабя.

— Ти сигурно си онзи Гликсий Драконоубиеца, за когото говорят всички — рекох, колкото да завържа разговор, но той не отвърна.

Трите приятелчета вече се надигаха и опипваха калдъръма за оръжията си. Плюх си на петите и побягнах по „Свети Роминий“, сякаш ме гонеше самият дявол.

Боях се, но не от тримата главорези — можех да им изляза насреща, че и на още толкова от тоя сорт. Плашеше ме магьосникът. Нещо в начина, по който бе неутрализирал заклинанието, ми говореше, че е доста могъщ и опитен противник и не е от онези, дето носят в себе си само по две заклинания. Ако такъв като него наредеше на сърцето ми да спре, с мене беше свършено. Но дори и само да ме приспеше, пак щях да съм му в ръцете. Какъв глупак бях да заложа талисмана срещу заклинания. Сигурно наистина бях прекалил с бирата.

Справих се доста добре с търчането за човек с наднормено тегло и поуголемена поясна обиколка. Ала тъкмо като свивах зад следващия ъгъл, зърнах още шестима въоръжени мъже да тичат към мен. Шестима бойци и магьосник — ония от Приятелския кръг май наистина ме вземаха на сериозно.

Видях на улицата кръгъл дървен капак на канализационна шахта. Каналната система на Тюрай е едно от чудесата на света — подземните тунели тръгват от двореца и стигат чак до морето. Не за пръв път в кариерата си изпитах възхищение и благодарност пред създателите й. Вдигнах капака и се шмугнах в шахтата.

Вонята бе непоносима. В мрака се гонеха плъхове и се запрепъвах в техните гърчещи се тела. Сетих се за светещия жезъл и отново се ядосах, задето така лесно залагам вещи, от които може да зависи животът ми. Знаех, че този тунел води към морето, но имаше още един изход точно преди да извие към дъното.

За всеки случай спрях и се ослушах.

— Опитай малко по-надолу — чух глас зад себе си.

В тунела зад мен проблесна зеленикава светлина. За разлика от мен, техният магьосник бе въоръжен със светещ жезъл. Обърнах се и продължих да газя из калта, като се стараех да не обръщам внимание на вонята, на цвърченето на плъховете и на лигавата слуз по стените. Молех се само в тунелите да не се въдят алигатори. Хората из града говореха, че имало такова нещо, но аз не им вярвах. Сигурно и на алигаторите щеше да им е гадно тук долу. Пък и нали навън имаше плажове и делфини… Всъщност алигаторите май не си падат по делфини.

Ускорих крачка, но това беше грешка, защото зад гърба ми се разнесе вик, последван от забързани стъпки. Проклех и затичах, като бършех лицето си от пръските.

Спрях зад следващия завой и се извърнах, стиснал сабята и ножа. Какво ли е да умреш от предизвикан от заклинание разрив на сърцето в тази мрачни подземия? Всички ще си мислят, че съм се напил и съм паднал долу.

Тунелът бе широк четири стъпки и висок колкото да стоя приведен. Тясно място, ако трябваше да се бия за живота си. Зад ъгъла се показа бледо сияние, следвано от първия преследвач, който пристъпваше с протегната напред ръка. Така и издъхна още преди да ме зърне. Успях да му прережа гърлото с бърз рязък удар, на който ме учеха още навремето, като млад войник, преди да ме пратят да се бия с орките.

Нататък не беше по-лесно. Следващите двама се приближиха бавно и предпазливо. Използвах сабята и кинжала, за да отблъсна едновременната им атака, и отстъпих. Все ме беше страх да не се препъна в нещо. Разменяхме си удари мълчаливо, с мрачна решимост. Двамата главорези ме изтикваха неумолимо назад, без да ми дават възможност да ги ударя. Зад гърбовете им мярках силуетите на останалите преследвачи, както и сянката на магьосника, чийто жезъл озаряваше тунела със зловеща светлина.

Двамината пред мен не бяха първокласни убийци — по-скоро обикновени улични главорези, — но тясното пространство и численото превъзходство бяха на тяхна страна. Водата се покачи до коленете, възпрепятствайки всяка възможност за маневриране, а и все се тревожех, че магьосникът ще приложи още някое заклинание, от онези, които не съм в състояние да неутрализирам. Всъщност имаше една причина да не го прави — в тунела възможността да удари своите хора бе доста голяма.

Нападателят вдясно внезапно изруга нетърпеливо и се метна напред. За щастие го направи невнимателно и ми позволи да му пробия защитата и да го пробода в бедрото. Той изстена и залитна назад. Другият понечи да му заеме мястото, но магьосникът го спря.