Мартин Скот - Траксас

— Изненадана съм от посещението ти — призна откровено седналата срещу мен жена с черно наметало. — Докладваха ни, че не си надарен с особена интелигентност, но не предполагахме, че си лишен напълно от нея.

Двамата с Ханама седяхме в просто мебелирана стаичка без никаква украса. Трябва да призная, че ми беше приятно да разговарям с нея. Доколкото бях осведомен, Ханама беше трета в йерархията на тяхната гилдия, или нещо подобно. В края на краищата подобни неща не подлежат на публикации във вестниците. Беше на около трийсет години, макар да бе трудно да определя с точност, тъй като лицето й бе скрито в сянката на качулката. Дребничка, с бледа, невидяла слънце кожа и приятен глас.

— Не беше кой знае какво да надвия заключващото заклинание на вратата — каза тя. — Следващия път просто не си прави труда.

Какво да й обяснявам — че и без това ми е трудно да задържа в главата си повече от две заклинания? Едва ли имаше смисъл да го обсъждаме.

— Не смятам, че се нуждая от каквато и да било защита — отвърнах. — В края на краищата аз нямам нищо общо с изчезването на Червения воал. Кой въобще измисли тази тъпотия?

Никакъв отговор.

— За какво им е притрябвал на Убийците?

— А ти защо смяташ, че ще ти отговоря?

— Просто си върша работата. Което включва и опазване на собствената ми кожа. Ако Приятелския кръг и Бог знае кой още смятат, че Воалът е у мен, животът ми не струва нищичко. Единственото, което ми остава, е да се скрия в кралската тъмница. Или да се наема за гребец на галерите.

Тя ме гледаше и мълчеше. Стана ми обидно.

— А може би трябва да докладвам на Градската стража за снощния инцидент — продължих по-нахално. — Консулът и преторите толерират Убийците, защото ги смятат за полезни. Но едва ли ще се зарадват, ако узнаят, че се опитвате да намерите Червения воал, който всъщност принадлежи на краля.

— Няма да допуснем никой да разпространява фалшива информация по наш адрес — отвърна Ханама.

— Аз също не бих желал да заставам в положението на разпространител на подобна информация. Между другото, знаеш ли нещо за открадването на Воала?

— Убийците не се занимават с незаконна дейност.

— Да бе, вие само трепете хора.

— Досега срещу нас не са повдигани обвинения — хладно каза Ханама.

— Естествено, има си хас. Тия, дето ви наемат, си имат и положение, и пари. Защо всъщност търсите Воала?

— Не го търсим.

— Сигурно си давате сметка, че цената му надхвърля трийсет хиляди гурана?

Ханама продължаваше да ме гледа със студено безразличие. Пак ми стана обидно.

— От хора като теб ми се гади. Стой далеч от мен, Ханама. Защото ако пак се мернеш у дома, ще се стоваря върху теб като зла прокоба.

Тя се изправи грациозно и кимна с надменно спокойствие.

— Разговорът ни приключи.

Май този път успях да я ядосам. Ама че глупак бях — да си играя с огъня.

— Само още един въпрос. Как го правите тоя номер с бледата кожа? Това козметика ли е, специална подготовка, или какво?

Ханама се пресегна и дръпна въженцето на звънчето. Влязоха двама млади убийци и ме изпроводиха до вратата.

— На това място му е нужно малко светлина — споделих с тях по пътя. — Що не сложите и няколко саксии с цветенца?

Никакъв отговор. Тренират момчетата да са мълчаливи и мрачни. Когато се озовах на прашния път отвън, потреперих. Убийци. Тръпки ме полазват от тях.

Докато скитосвах из шумните улички на Дванайсет морета, по навик свърнах през един пряк път — улица „Свети Роминий“. Но още след първия завой пътя ми пресякоха трима въоръжени със саби мъже.

— Е? — попитах аз и извадих своята.

Те само пристъпиха към мен и единият попита:

— Къде е Воалът, Траксас?

— Нямам представа.

Направиха опит да ме заобиколят. Казах приспиващото заклинание и те се строполиха едновременно на калдъръма. Бърза и чиста работа. Става ми топло на душата всеки път, като го направя. Изпълвам се с увереността, че животът ми не е отишъл напразно.

Приспиващото заклинание обикновено действа десетина минути, тъй че нямах време за помайване. Претършувах джобовете им, но не открих нищо интересно. На ръцете си и тримата носеха татуировката на Приятелския кръг.

Чух зад гърба си глас и се извъртях рязко. Вече бях разпознал думите — произнесени на древен език, който владеем само ние, магьосниците, те се състояха в противозаклинание за най-общи случаи. С други думи, всяка приложена в околностите магия вече беше престанала да действа и тримата вероятно разгневени членове на Приятелския кръг скоро щяха да скочат срещу мен.