Мартин Скот - Траксас

Влезе Макри — както винаги пропусна да почука. Остана като втрещена при вида на двамата елфи, които също се блещеха в нея. Този път от изненада забравиха за маниерите си. Сигурно подушваха оркската й кръв и не беше никак трудно да се забележи, че това не им се нрави. Отстъпиха сконфузено, а по лицето на Макри премина обидено изражение.

— Е? — попита тя малко агресивно.

Елфите ми кимнаха и излязоха припряно. Попитах Макри какво иска.

— Нищо. Имам си работа — отвърна тя с накърнено достойнство, извърна се и ми тресна вратата.

Беше мой ред да се почувствам обиден. Не обичам, когато се караме с Макри, но нямах време да помисля по въпроса, тъй като на вратата се показа Дерлекс. Постарах се да си придам вида на човек, който току-що е приключил със сутрешната молитва. Той каза, че бил дошъл, за да изрази загрижеността си заради снощното нападение.

— О, добре съм — уверих го аз. — Двамата с Макри ги прогонихме.

Дерлекс преглътна едно съмнително хъмкане. Доколкото знаех, не се интересуваше кой знае колко от благополучието на Макри. С оркската кръв в жилите си, рехавата препаска от халки през примамливите слабини и умението да върти сабята, в очите на Църквата Макри бе само на крачка от това да бъде обявена за демон от подземния свят.

— Трябва да призная, че съм дълбоко загрижен от растящата престъпност в Дванайсет морета — почна свещеникът. Пръстите му премятаха мънистата на броеницата. — А също и епископ Гзекий.

— Между нас казано, съмнявам се епископът да си изгуби съня заради мен.

Дерлекс ме погледна нацупено.

— Епископът е загрижен за благополучието на всеки член на енорията — натърти той, като се стараеше да си придаде безстрастен вид. Едва ли бях първият, пускал хапливи забележки по отношение на епископ Гзекий. Публична тайна беше, че епископът нехае за това, което става в Дванайсет морета, и че единственото, което занимава мислите му, е как по-скоро да стане архиепископ. Ето защо вместо да си гледа задълженията, той прекарваше дните си в раболепничене пред онези, които биха могли да му осигурят лелеяния пост.

— Защо всъщност те нападнаха онези бандити?

Отвърнах, че не зная, и внимателно го проводих навън, като му обещах да го посетя в най-скоро време в църквата. Трябва да призная, че ми беше малко трудно да повярвам в загрижеността му, особено преди закуска.

Дори да имах някакви очаквания за приятно похапване в уютна компания, те не се оправдаха. Наложи се да се храня под ледения поглед на Макри, която беше разлютена като орк със зъбобол. Тресна чинията с храната на масата, без да промълви и думичка.

— Не смяташ ли, че възприемаш всичко прекалено навътре? — попитах кротко, когато тя пак мина покрай мен с парцал в ръка.

— Не зная за какво говориш — отвърна Макри и размаха заплашително пръчката с парцала. — Щастлива съм като елф на дърво.

Мушна парцала под масата толкова сърдито, че преобърна един стол.

За щастие в кръчмата се появиха първите клиенти, с което разговорът ни беше преустановен. Проклех безмълвно изострената чувствителност на моята приятелка и насочих мислите си към днешното разследване. Първо възнамерявах да се отбия в близкия пост на Градската стража, за да проверя дали старшият Джевокс не би могъл да хвърли известна светлина върху нещата. Навремето използвах влиянието си, за да защитя баща му от Братството — имаше някакъв дълг, свързан със залаганията на Стадиум Супербиус — и сега се надявах на отплата.

— Нещо ново за Червения елфически воал?

Джевокс явно бе изненадан от въпроса ми.

— Ти върху този случай ли работиш?

Не отговорих, но и той не настоя да чуе повече. Вече знаеше за среднощното нападение, но ми каза, че нямал представа какво са търсели главорезите на Приятелския кръг и защо смятат, че Воалът е у мен. Съобщи ми обаче, че според някои източници Приятелският кръг бил забъркан в открадването на Воала, макар да нямало никакви конкретни доказателства.

— Искаш да кажеш, че вече не е у тях.

— Напълно възможно.

Помолих го да ме информира, ако открият нещо ново, особено ако узнаят името на магьосника, който работи за Приятелския кръг, и Джевокс се съгласи. На свой ред ме подпита как съм се забъркал в тази работа. Смутолевих нещо, след това подметнах:

— Каква е наградата?

— Току-що се покачи на петстотин гурана.

Хубава цифра за човек, който спешно се нуждае от мангизи.

Внезапно се появи Толий, префектът на Дванайсет морета, и ми нареди да се махам. Толий хич не ме обича.