Мартин Скот - Траксас

Докато вървях по улицата, някакво хлапе от Кралете кулу, местна улична банда, подвикна зад гърба ми какво ги чакало онези, дето залагали на погрешни колесници. Наведох се, грабнах един средно голям камък и го запратих чевръсто. Ударът попадна право в носа му и хлапето избухна в сълзи.

— Никога не се подигравай на стар войник, приятелче.

Около пристанището се навъртаха Палакс и Кейби. И двамата бяха облечени с обичайните си парцаливи разноцветни дрехи и накичени с богат набор от шарени подрънкващи мъниста. Носеха гвоздеи, пронизващи ушите им — бас държа, че имаха такива и в други части на телата си — а косите им бяха боядисани в ярки шарки. Съвсем типично за пътуващи музиканти. Този път бяха изтикали каручката си на празното място зад кръчмата на Гурд. Доста изненадан бях, когато ги видях за пръв път, но вече бях попривикнал с вида им. Всъщност те са двама приятни младежи. Не разбирах обаче защо трябва да изглеждат така — с всичките тези гвоздеи и обеци. Нелепа гледка. Изслушах една-две песни и метнах в паничката им една дребна монета.

Време беше да посетя „Русалката“ — една от най-непривлекателните таверни в Дванайсет морета. По пътя бях поздравен още няколко пъти от хлапетии от кулу. Може да не съм особено популярен, но всички в Дванайсет морета ме познават. Проститутките и търговците на дуа ме игнорираха, докато си пробивах път из тълпата.

Керк, който също е търговец на дуа, обикновено се навърта по тези места. Има доста връзки, но за нещастие консумира значителна част от продукта, който предлага, и затова все не му достигат пари. Открих го пред входа на таверната, облегнат на стената. Той е висок и има правилни, дори хубави черти, ала на лицето му непрестанно витае някакво мрачно и обречено изражение. Ако се съди по очите, има нещо елфическо в кръвта му, което не е чак толкова странно. Елфите често посещават града и не се свенят да ползват услугите на нашите куртизанки, каквито и да са инак представите им за морала.

Попитах го направо дали знае нещо за Воала.

— Ангелски хор — промърмори той, без да откъсва очи от входа. Не можах да разбера за какво говори, но предположих, че обитава някоя от постоянните си халюцинации. Напоследък май прекаляваше с употребата на дуа. Зачудих се как въобще се справя с търговията.

— Червеният елфически воал — повторих натъртено.

Той ме фокусира с видимо затруднение.

— Траксас. Загазил си.

— Виж, това вече го зная. Само не зная защо.

— Задето си обрал Атилан.

— Не съм.

— Така казват хората.

— И какво ако съм го направил?

— Атилан се опитваше да сложи ръка на Елфическия воал — за да го отнесе в Ньодж. Някои хора смятат, че вече е бил у него, когато си го убил.

— Не съм го убил. Нито съм го обирал. Пък и как може Атилан да е държал Воала, след като магьосниците смятат, че дори не е в града?

Керк сви рамене.

— Нямам представа. Може би Гликсий Драконоубиеца стои зад всичко това.

— Кой, по дяволите, е този Гликсий Драконоубиеца?

Керк ме погледна.

— Ама ти нищо ли не знаеш? И това ми било частен детектив! Чудя се въобще как си още жив. Гликсий Драконоубиеца е магьосникът, който открадна Воала. Той работи за Приятелския кръг.

Керк протегна ръка и аз пуснах една монета в шепата му.

— Ангелски хор — повтори той отново, след това се облегна на стената и задряма. Поне вече знаех едно име, свързано с Воала. Значи Атилан го беше издирвал, а мен ме бяха заловили с обвинение, че съм го убил. Нищо чудно, че смятаха, че съм го обрал.

Погледнах с отвращение прегърбената фигура на Керк. Едва ли бях единственият човек, на когото продаваше информация. Ако я разпространяваше и сред други, не беше чудно защо хората имаха такава представа за мен.

Едва сега забелязах, че е горещо. Искаше ми се да се прибера у дома и да пийна една бира, но с толкова много хора по петите ми — убийци, главорези, че и двамата елфи, дето ме бяха наели — май беше време да се захващам за работа. Трябваше да се срещна с капитан Рали, стига да успеех да го открия. Допреди година той беше имал една стаичка и добра служба в Съдебната палата, но при поредното разместване на политическите пластове го бяха изхвърлили — изглежда, беше изпаднал в немилост. Заместник-консулът Ритий бе сложил на негово място свой човек и сега капитанът лъскаше с подметки калдъръма. Затова пък и двамата си имахме общ враг — известно бе, че Ритий не можеше да ме понася.

Открих капитана да оглежда замислено няколко трупа в покрайнините на Кушни.